Доверие

Доверието е нещо, което се печели трудно, но се губи лесно. В работа среда то е особено важно ако искате да оставите следа сред колегите си, дори и да не работите вече там.

През годините съм се научил да уважавам и да се доверявам колегите си, или поне тези, които са го заслужили. Винаги носи позитиви да знаеш на кой човек можеш да имаш доверие и винаги трябва да се стремим да не прекрачваме границата, която ще доведе до загуба на доверието, което сме си спечелили у колегите.

Доверието има две страни – лична, и професионална. И двете са свързани и неразделни, защото без едната, другата не може да съществува. Това, че сме изключителни професионалисти, че сме се издигнали в кариерата, не означава, че трябва да се държим на работното си място все едно сме си вкъщи. Всяко работно място има среда на колегиалност, на доверие и взаимно уважение. Трябва да намерим тънката линия, която в тази среда разделя личното пространство на колегите ни от професионалното такова, да го уважаваме и да се стремим да не го пресичаме.

Всеки от нас има праг на търпимост за всяко нещо, което не му харесва. Особено ако работим в офис, който е с голямо отворено пространство с много места, много трябва да внимаваме с колко лични неща споделяме, колко силно говорим и как се изразяваме. не е достатъчно само да обсъждаме професионалните и работни теми с нормален тон, но трябва и чисто човешки да се отнасяме по същия начин. Личните разговори не са лошо нещо, но когато ги обсъждаме често на работното си място и в работно време, това поражда въпроси, на които няма как да отговорим. Няма проблеми да разчупваме скучната работна атмосфера с някои виц или случка, но всичко трябва да е с мярка, защото без дори да го знаем, може да попречим на някой колега, който в същото време се опитва да се концентрира върху дадена задача.

Винаги, когато можете, поставяйте нуждите на колегите си над вашите. Това е принцип, който ме е водил постоянно в кариерата ми до момента. 10-те минути, или 20-те, или дори този един час, който ще загубите, решавайки някой проблем на колега или помагайки му да го реши сам, е време, което за мен се връща десетократно.

Никога не омаловажавайте работата, която даден колега е свършил. Елементарно за вас нещо може да е коствало часове или дни да бъде направено.

Доверието се печели, но се и дава. Винаги бъдете оптимисти и давайте втори, а понякога и трети шанс. Понякога има дни, в които просто не му е ден на човек, но дова не означава, че той е по-малко професионалист.

И на последно място, но може би един от най-важните уроци, които съм научил, е че трябва да можем да поемаме отговорността, както за вече свършени неща, така и за такива, които сме поели ангажимент да свършим. Направили сме грешка, която е коствала много на компанията ни и на даден човек от нея, без значение дали е колега или наш мениджър. Признаваме грешката и правим всичко възможно да не я допускаме повече. Поели сме ангажимент да помогнем на колега с нещо малко, което обаче за неговият проект е жизнено важно. Плануваме си така нещата, че да приключим с работата си и да ни остане време да му помогнем.

Връх Ботев

Пътеписи – Ботев

Отново с Иван, отново Балкана, отново маршрут Е3 (Ком – Емине). Малките неща, приятелите.

Октомври 2013 получих контузия, скъсал съм медиален мениск, без да знам. Коляното се поду на връщане от връх Мургаш (предния пътепис) и едвам ходех накрая. Мина ми, отока падна, продължих да играя футбол със същата страст и емоция, а и с рутината, която имах. Карах сноуборд Януари месец, без да подозирам, че с всяко напрежение, с всеки мач, с всяко спускане – коляното става по-зле и по-зле. До момента, в който имах сили да играя, имах въздух, но след определен момент в мача, в който коляното каже “Щрак”. След това всичко приключва. В началото, около час игра, след това 40 минути, след това 30, докато накрая при най-малкото усилие чуя “Щрак” и всичко свършва.

Следва операция, 3 месеца възстановяване, още 3 в разходки, каране на колело, подтичване… и пазене.

Ден 1 – Лека Тренировка

В един момент в средата на лятото, Иван ми спомена, че вече планува похода в Рила, за който бяхме говорили. Изненада ме! Аз не можех да изкарам половин час пеша по асфалт, камо ли 4 дни в планината, и то Рила, където в един ден денивелацията беше чудовищна. Въпреки това само казах “Отиваме”. Когато дивото зове, нищо не може да го спре. Обичам планината и не мога без нея. Затова въпреки контузията, реших, че ще се пробвам.

Един месец преди да дойде времето на похода, реших да се пробвам с нещо възможно най-леко. В офиса един колега спомена, че има маршрут до Черни Връх на Витоша, който е два часа максимум, и то полегато и с минимално натоварване. Не можах да повярвам, но попитах, дали има желание да ме отведе, защото не съм минавал от там, а и Черни Връх беше логичното начало на толкова дълго отлаганото ми предизвикателство по качването на 10-те първенци на България. “Ако ме заболи се връщам” си казах и се разбрахме с Тони да ме отведе.

Качих се, върнах се, коляното леко ме наболя накрая на слизането, но нямаше драми.

Обнадеждих се, но все още имах големи съмнения за Рила. Въпреки това не казах нищо и продължих да се готвя полеко.

Няколко седмици преди да заминем обаче, прогнозите не вещаеха нищо добро за времето по време на похода ни, затова решихме, че няма да рискуваме. И на двамата обаче не ни се искаше да останем без планина и вместо Рила избрахме дестинация в Централен Балкан, която се явяваше продължение на маршрута ни от миналата година – Априлци –> Хижа Плевен –> Връх Ботев –> Хижа Тъжа –> Резерват Пеещи Скали –> Хижа Мазалат –> Географския Център на България в месността Узана над Габрово. Времето в Балкана като прогноза поне беше добро, затова в крайна сметка решихме там да отидем.

След три опита, най-накрая, ако всичко беше наред, щях да се кача на Ботев!

Когато дойде деня, отново трябваше да пътувам с автобус. Миналата година Иван трябваше да спира автобуса да не ме остави в София, но тази щяхме да се съберем в Априлци и затова нямах избор, освен да се постарая да го хвана :) Бях на автогарата половина час по-рано, пих кафе, закусих и даже успях да си взема вестници за из път :). Тъй като обаче се казвам Ивайло Иванов, на последната спирка, на която се почиваше за 5 минути все пак напомних за себе си и се наложи да тичам, за да се кача :) Стигнах точно в момента, в който администраторката казваше на шофьора “Липсва ти един”. А когато най-накрая слязох в Априлци, се оказа, че съм го направил на грешната спирка, и чаках Иван да ме настигне. Добре че го караха с кола, че иначе не се знае какво щеше да ми се случи ако трябваше да бъхта из цялото Априлци за да стигне до мен!

И така, събрахме се, напазарувах от селския хипер и потеглихме към хижа Плевен. Иван го докараха семейството на сестра му и заедно с приятелката му решиха да ни изпратят донякъде по пътя. Донякъде се качихме с колата, но след това вече нямаше как и продължихме пеша. По пътя намерихме сърна, ударена явно от кола, и захвърлена настрани, за да не се вижда. Незнам какво да си мисля за подобни хора, да ги кълна ли, да ги защитавам ли. Спомних си какво ми казваше инструктора докато кормувах – “Ако животно ти излезе срещу колата, удряш го челно, а не завиваш”. Искрено се надявах това да се е случило и тук. Не видях с очите си сърната, защото бях напред, затова реших, че не искам да си развалям първия ден от похода с мъртви животни и продължих нагоре.

Малко след това компанията ни реши, че е време да се връщат и се разделихме. Оттук натам вече бяхме сами. Продължихме по асфалта докато стигнахме до товарния лифт към хижата, където почваше и пътеката нагоре. И тук вече разбрах, колко много съм се самозаблуждавал, като съм си мислел, че съм готов за похода.

Само за един час си изкарах всички видове дробове нагоре (за сравнение, през 2013 това се случи след 4 часа плътно качване към хижа Ехо). Краката ми станаха оловни, влачех се като червей, и се гърчех нагоре с всяка стъпка.

Тъкмо когато си мислех, че няма как да стане по зле, Иван ме ободри като с репликата “Утре до Ботев са 5 часа по идентичен наклон”. Добре че беше доста пред мен, че иначе щях да го ударя с щеката :),

Бяха чувал от него и други приятели, че хижа Плевен си е почти като хотел. Имайки предвид, че беше ниско, а и имаше товарен лифт до там, не се учудих, когато горе заварихме добре поддъжана хижа, обособено барбекю, дворче и шезлонги с невероятна гледка:

Гледка от хижа Плевен

Аз на Шезлонга

След като пристигнахме, заварихме няколко души само, може би заради лошото време, и половината от тях се оказа, че си тръгваха обратно няма и 10 минути след като ние дойдохме. След това останахме само ние двамата с Иван, двете огромни бернски пастирски кучета, двамата хижари и други трима пътешественици, който обаче бяха в хижата само за вечерта и на следващия ден слизаха обратно в Априлци.

Предвидливо знаех, че Иван не носи бира на планина, затова купих две кенчета, за да можем както си е по традиция да ги изпием за добре дошли на първата хижа от похода. Отворихме биричките, полегнахме на шезлонгите и набързо обсъдихме от гледката около хижата до миналото вече световно първенство и предстоящите сблъсъци в А група.

Направих и няколко снимки на верандата пред хижата:

Връх Ботев от хижа Плевен

Връх Ботев от хижа Плевен – там някъде в планината.

Нощ над Връх Ботев

Нощ над Връх Ботев

Успяхме с доста мъки да подпалим наново огъня от жарта, която ни оставиха предните скараджии и след като почакахме доста да се получи жар от мокрите дърва, които ни бяха казали, че можем да ползваме, най-накрая изпекохме няколко наденици и хапнахме подобаващо.

За съжаление това беше все още рано през нощта и след като хапнахме имахме доста сили, така че не можехме да заспим, затова слязохме долу да гледаме волейболния мач между нашия национален отбор и този на олмпийския шампион Русия. Нашите поведоха 0:2 гейма и ние решихме, че мача не си заслужава да се гледа, затова взехме две хилки и едно топче и се възползвахме от масата за тенис в хижата. Изобщо не подозирах, че Иван е толкова добър на тенис на маса, на бързо ме смаза 4 игри, но след като разменихме хилките (оказа се, че неговата е доста по-добра), оказах малко съпротива и взех все пак три игри :). В крайна сметка ме би още три и понеже след 10 игри бяхме поуморени си взехме по една бира и решихме да догледаме мача, защото изглежда бе станало интересно и Русия се бяха върнали в мача с един взет гейм.

По-добре да не се бяхме връщали пред телевизора. Колкото и да обичам волейболните ни национали, и колкото и да признавам, че имат най-големите отборни успехи (може би след гимнатичките от ансамбъла ни по художествена гимнастика), винаги ми е правило впечатление колко са малодушни. Колкото потенциал е имало винаги в отбора ни, толкова и малодушие и никаква амбиция и жажда за победа е имало. Няма важен мач, който да е бил на кантар срещу силен съперник и ние да сме измъкнали. Винаги сме били така, и въпреки че имаме едни от най-силните волеболисти за последните години, никога не сме успявали да надскочим този страх и да покажем острота и спортна злоба и воля за победа, с която се отличават големите отбори.

Но, откъснах се малко от основната тема :) – след мача Иван ме разведе из региона (в изключителна тъмница бих казал) и ми показа красивата сянка на хижата на ПСС. След като на връщане за малко не си строших врата по камънаците в тъмното, успяхме да се приберем и си легнахме, готови за ранно ставане и атака на връх Ботев на следващия ден.

Ден 2 – Или как да си сгрееш душата

На сутринта, установявайки, че сме станали преди хижаря, ударихме по едно студено нескафе 3 в 1 (което повече не бих опитал) и след като Иван ми описа маршрута накратко, тръгнахме към връх Ботев. Още преди да тръгнем, знаехме, че това е най дългия преход, но дори и не предполагахме, че ще ни толкова дълъг :)

Пътеката до върхът минаваше през ски пистата, която Планинската Спасителна Служба използва за тренировъчна по време на обучителните си семинари. Тук е момента да спомена, че взех от приятелката си щеки, защото Иван постоянно ми повтаряше колко били удобни и помагали в за намаляване на напрежението в планината. Макар да не споделям неговия огромен ентусиазъм спрямо тях, все пак с чиста ръка на сърцето мога да призная, че щеките са изключително полезни и помагат много, особено, когато трябва да качваш 5-6 часа 60 градусови наклони:)

Та, тръгнахме по пистата, и след точно 200 метра нагоре по склона разбрахме, колко много не сме подготвени за подобен тип изкачване. Въпреки че си починахме след само 1 час и половина качване предния ден, само след малко качване по пистата краката ни загубиха ентузиазма си и разбрахме, че нагоре ще бъде мъка. Въпреки това, лично за мен беше предизвикателство най-малкото защото това ми беше първото по сериозно изкачване след операцията. За всеки случай Иван ми даде едната си наколенка, за да може да няма проблеми нагоре.

В края на пистата намерихме къщичка, излязла като от сериите на Беър Грилс в култовото му шоу:

Беър Грилс Стил

Аз, оцелявайки…

Това нещо ни даде сили, защото в планината трябва да се радваш и на най-малките неща, да намираш хубавото и в най малкото парченце скала, да се направиш на гущер и да се печеш на някой камък, да седнеш и просто да наблюдаваш птиците, природата, небето и всичко, заради което си дошъл и заради което аз обичам планината толковова много!

Отново тръгнахме нагоре, този път през малко гориста местност и през по-равен терен с неголяма денивелация на качването. Починахме си през това време, но в мометна, в който отново взехме да се правих на планински козли из чукарите над гората, от където минаваше пътеката, коляното ме заболя. Най-интересното беше, че не ме болеше коляното, което бях оперирал само няколко месеца по-рано, а другото, здравото, в което хирург до този момент все още не е влизал. Та вместо да си сложа наколенката на болното, аз я сложих на здравото коляно. Разбрах вече със сигурност, че съм тотално неподготвен за това нещо и че ще трябва да разчитам повече на волята ми да стигна до връх Ботев, а не на актуалните ми в момента физически сили. Постепенно терена отново се изравни, и вече в алпийската част на Стара Планина отново имахме възможност да натрупаме сили, за последното и по думите на Иван, най-тежко изкачване до върха. За щастие, гледките от непрестанното ни изкачване винаги оставаха изключителни и винаги когато имахме възможност аз вадех фотоапарата и снимахме. Една снимка, с която особено се гордея е:

Неестествена Светлина

Неестествена Светлина

Uploading Multiple Files

Just decided to share a solution for uploading multiple files via Laravel as i have spent some time today on researching on why my code doesn’t work when I am doing everything mentioned in the Laravel API. The problem was that the “multiple” attribute of the file input is not enough to trigger sending an array of files to the controller.

So my solution is below. Of course this is far from a good one, but I decided to post it as i spent about 3 hours reading about different types of errors and why they should be happening as well as different solutions in order to find out I need this simple “[ ]” added at the end of the name attribute value.

I will constantly improve this with adding code for validating the form as well as other stuff so bear with me.

View:

@extends(‘layouts.default’)
@section(‘content’)
<h1>Adding product image(s)</h1>
{{ Form::open([‘route’ => ‘products.store’, ‘files’ => true]) }}

<div class=”form_row”>
{{ Form::label(‘prod_img[]’, ‘Product Pictures: ‘); }}
{{ Form::file(‘prod_img[]’, [‘multiple’]); }}
{{ $errors->first(‘prod_img’); }}
</div>

{{ Form::submit(‘Add product’); }}
{{ Form::close() }}
@stop

Controller:

inside of the controller class I have

public function store()
{

//path to the project folder you want to put your images

$path = public_path() . “\assets\images\products\\”;
File::makeDirectory($path);

//getting the images to upload

$files = Input::file(‘prod_img’);

foreach($files as $file)
{
$fileName = $file->getClientOriginalName();
$file->move($path, $fileName);
}

return Redirect::route(‘products.index’);

}

Laravel – Default Routing

Докато започвах да работя по онлайн магазин, който правя в момента, забелязах, че в темплейта на Laravel, който се инсталира чрез Composer, липсва handler за случая, когато няма точно определна страница, която да се изисква, а просто трябва да се покаже страницата по подразбиране.

Изчетох доста информация по въпроса и открих, че всичко е от факта, че няма route, който да се задейства по подразбиране.

Реших проблема, като в routes.php файла в app папката добавих следния код:

Route::get(‘/’, function()
{
    return ‘Welcome!<br /><a href=”‘. Request::url() . ‘/hello”>hello</a><br /><a href=”‘. Request::url() . ‘/users”>users</a>';
});

След като изтествах как работи, винаги когато нямам точно определена страница зададена в URL-a, ми се зарежда текста между двата крайни апострофа. Според сайта на Laravel и няколко форума, Request::url() ми връща текущото URL, което в случая трябва да бъде точно основното такова на сайта. Така и става, като това нещо ми осигурява правилни линкове към останалите страници, които ще ползвам.

Разбира се това е само пример и вместо този код впоследствие ще има темплейтен код генериращ ми нещата който ми трябват, но споделям информацията, в случай, че има и други начинаещи в разработката с Ларавел, който се питат защо получават грешки при Run-ване на темплейтния код след инсталиране на Ларавел през Composer.

Ако имате предложения за други варианти, работещи по-добре и ефективно за целите ми, ще се радвам да споделите като коментар под поста….:)

Освобождение

Освобождение…

една дума, която кара всеки Българин, без значение дали само по душа, или по паспорт, винаги да свързва термина с едно единствено нещо – борбата на българския народ да се освободи от оковите на османската империя, да погледне нагоре към небето, напред към бъдещето, и назад към вековните български традиции и неугасващи спомени за величието на българската държава по време на различните български царства.
Застанал съм на спирката на хотел Плиска в София, последната българска столица, и забелязвам как в автобуса, от който току що съм слязъл, се опитва да се качи възрастна жена. Нисичка е, тежичка е, възрастна е, и очевидно и е трудно, защото не можа да се качи само стъпвайки по стълбите на автобуса, но се опита да си помогне с ръце, набирайки се за дръжките на вратата. Не успя… Залитна и за малко да падне от последната, най-долна стълба на асфалта. Притичах да помогна. Докато стигна до там, отвътре едно момче и бе подало ръка, но виждайки че тя не може да се захване, я подхвана и започна да и помага да се качи в автобуса. Беше успял да изправи жената когато стигнах, и заедно успяхме да я качим на автобуса. Вратите се затвориха, автобуса продължи по маршрута си, а аз направих няколко крачки и се качих на тротоара. Ходом, погледа ми срещна лицето на колежка от работата. Физиономист съм и много пъти съм я виждал на точно тази спирка, пътува с авъобус 84 най-често. Дали тя ме е разпознала не знам. Симпатично момиче, но погледа и в този момент, когато срещна моя, бе това, което запомних и с което ще я запомня…

Празен поглед – поглед, неинтересуващ се от нищо друго, което става около притежателя му. Поглед, който мисли само как да изкара предстоящия пореден сив, работен ден. Поглед без чувство, без емоция, без състрадание или изказващ каквато и да била наченка на разбиране към ставащото наоколо.

Всяка сутрин преди да тръгна на работа, пиещ сутрешното си кафе, и гладейки си дрехите, гледам определен сутрешен блок. Напоследък, основната тема винаги е свързана с политиката. Противопоставянето на този с онзи, този бил казал това, онзи му опонирал онова, всеки плюе по някой друг, без значение дали този човек го заслужава. Без значение дали човека е друг политик, експерт(български или международен) в своята сфера, просто обикновен българин, богат или беден… ако не е казал нещо, което вреди на интереса на говорещия или групата от хора, които са представени от него, то той е заклеймяван като враг Божи. Без факти, говоренето на глупости и използването на масовите медии и голямата им аудитория носят на тези празни приказки огромна сила. Силата на армиите на Александър Велики, Цезар, Цар Симеон Велики, Чингиз Хан и Наполеон взети заедно.

И хората в малката световна локва, наречена моята Родина България вярват. И хората, лъгани, манипулирани и експлоатирани от същите тези, който говорещия представлява, вярват на всичко, и продължават да им гласуват доверие. Хората, които дават мило и драго за внуците и децата си, но слагат 30 лева увеличение на пенсиите си преди тях и това, за което се борят и което искат да постигнат, продължават да им гласуват доверие. Хората, мислещи, че 50лв, малко храна и мноооооооого обещания по избори ще им оправят живота и чакат ли чакат това да стане, та чак то следващите избори, до следващите 50лв, малко храна и мнооооооооого обещания.

В четвъртък ходих на мач. Играеше се мач 1/16 финал от втория по сила футболен турнир в европа. Играеше Българския футболен шампион и отбор от Италия. До този момент, за последно български отбор бе играл в елиминационна фаза на такъв турнир преди близо 10 години. Отборът тогава беше Левски. Мачът сега се играеше на националния стадион “Васил Левски”. И на мача имаше фенове на същия този футболен клуб Левски, които бяха дошли с единствената цел да викат против Българския шампион. Които обиждаха футболистите, останалата част (около 30 хиляди души) от хората, дошли да се насладят на футболен спектакъл и подкрепящи Българския отбор и България като цяло. На следващия ден четох интервю на председателя на националния фенклуб на футболен клуб Левски, в което той каза, че няма нищо лошо в това, което тези хора са правили… Един ден преди мача прочетох статус в социална мрежа на един мой приятел и бивш колега, в което той изразява подобна позиция, наричайки хората на стадиона сеирджии, турци, рязани, само защото са решили да посетят и да подкрепят Българския футболен шампион, без значение от своята собствена клубна принадлежност… И той също фен на футболен клуб Левски…Вчера прочетох, как дядо на 78 години, инвалид и без два крака, заклет фен на футболен клуб Левски е заявил на сина си, че иска да му купи билет за следващия мач на Българския шампион в този турнир, и че се срамува от тези хора, с които дели любовта си към футболен клуб Левски…

Тъжно…

Като си припомня някои от великите моменти от Българската история, за какво са живяли и умирали толкова много Българи(по душа и паспорт). Хора, за които думите

РОДИНА

ПАТРИОТИЗЪМ

ЛЮБОВ

ЧЕСТ

ЧЕСТНОСТ

СЕМЕЙСТВО

БАЩА

МАЙКА

ДЯДО

ГОСПОД

ДОБРО

И СВОБОДА

са значели толкова много. И като се сетя за дните, в които живея аз. За дните, в които всички тези думи започват все повече да губят значението и смисъла си. За дните, когато тези думи няма да ги има.

И ме е срам, че живея в такова време…

Срамувам се, че живея с такива хора…

Срамувам се, че не правя достатъчно, за да ги променя…

Срамувам се, че аз и тези като мен ставаме все по-малко…

А дали…

Дали ставаме по-малко, или с всяка изминала минута, с всеки изминал сутрешен блок, с всеки футболен нехранимайко, с всеки празен поглед ставаме повече, и повече, и повече…

До степен, в която на 3-ти март няма да говорим за освобождението от османско робство, а ще говорим за освобождението на мислите си от оковите на скота, за освобожденито на доброто, за освобожденито на тези малки и невзрачни думички, за които са дали живота си предците ни и за които за нас е закон и чест да отстояваме и да се борим.

Помислете за собственото си освобождение, “О неразумнии….”, помислете, с какво сте помогнали за освобождението и ако не сте, помислете, с какво можете да помогнете.

Не мислете за днес, не мислете за утре, не мислете за след седмица, месец, година дори. Мислете за след 10-15, дори 20 години, дали децата ви ще ви запомнят с парите ви, или ще запомнят, че сте помогнали на възрастна жена да се качи на автобуса…

Честит празник Българи!

Честито освобождение България!

Помнете кои сте, и от къде идвате!

Промяната в една компания и нейното управление

Да разгледаме следния казус – в дадена международна компания КФГ се предприема глобална промяна в стратегията за водене на бизнес, включваща преминаването от предимно офлайн към предимно онлайн базирани решения. Тъй като досега основната част от бизнеса на компанията е извършвана офлайн, а именно по телефона или лице в лице, промяната се явява изключително важна, защото става в момент, в който конкурентите на КФГ имат предимство и вече са направили тази миграция, като имат утвърдени позиции на онлайн пазара, към който се е насочила КФГ. Въпреки че е малко закъсняла, миграцията на компанията следва тенденциите и има за цел да се противопостави на конкурентните решения.

За да може преминаването към предимно онлайн бизнес да е гладко както за компанията, така и за служителите, мениджмънта започва последователно и отдалече да комуникира малки части от необходимостта от промяна. Това става чрез финансовите резултати на компанията и сравненията между онлайн и офлайн базираните решения и ясно обозначаване на трендовете в развитието на двата типа решения. Целта на това е да се запознаят и подготвят служителите на компанията за новината, която ще дойде след това.

Едновременно с предварителната комуникация, компанията инвестира и в обучението на служителите си за работа в онлайн среда – всички те работят на персонални компютри, но не правят нищо повече от това да подготвят отчетите и документите, нужни на клиентите на компанията, които след това разпечават и лично предават на клиентите. Затова се предприемат редица обучителни кампании, които да запознаят и фамилиаризират служителите с новите технологии, с които те ще работят, новите начини на комуникация с клиентите и изобщо новата работна среда, в която ще работят. Тъй като компанията осъзнава, че това ще бъде една дълга и тежка стъпка в правилната посока се взима решение от мениджмънта служителите да имат активната и водеща роля в управлението на тази промяна. Подготвят се и се провеждат редовни срещи по отдели, на който се стимулират служителите да бъдат активната страна и да поемат инициативата в търсенето на решения за най-безболезненото, бързо и ефективно преминаване на бизнеса на компанията от офлайн към онлайн.

След като в крайна сметка решението за промяната се обявява официално от глобалния мениджмънт на КФГ, това се прави достатъчно рано и се поставят такива срокове, които да дадат възможност на служителите, които не биха желали да са част от новата политика да решат дали искат да останат в компанията на алтернативни позиции, които са близки до сегашните им, или ако не – то да имат достатъчно работа да намерят нова работа на друго място. За тези които имат желание да бъдат преназначение са осигурени консултанти, които да им помогнат в интеграцията на новото работно място.

Заради факта, че компанията е голяма, тя не може да си позволи да освободи прекалено голям брой служители, без значение колко са тези, които нямат желание да участват в промяната, затова се взимат различни мерки за убеждаването на една част от служителите, направили такъв избор, да променят мнението си и да останат и помогнат в периода на адаптация, като това става по няколко начина:

  1. Чрез различни материални придобивки – увеличение на заплати, назначаване на нови позиции и тн.
  2. Глобалната политика на компанията да преработи длъжностните характеристики и да смени имената на различни видове длъжности, включвайки в тях ралични думи и фрази, които да ги направят по-привлекателни и искани от служителите.
  3. Описване на лоши условия, в които биха попаднали служителите, ако се разделят с компанията.
  4. Добавяне на дълбочина и ширина на длъжностните характеристики, които да мотивират и да заинтригуват служителите, на които се предлагат тези позиции, премахвайки временно монотонността, която тези позиции са имали до момента.
  5. Използването на методи на ясна и скрита принуда в комуникацията със служителите – посочване на клаузи в договорите на служителите, описващи големи неустоики в случай на напускане на компанията

 

В крайна сметка стратегията на КФГ за справяне с промяната се оказва успешна, компанията запазва основната и най-важна част от служителите си, тези, които са и били верни, тези които са показали най-добри лидерски и новаторски способности и служителите, които са проявили инициативата да преминат през обученията, нужни, за да продължават да изпълняват задълженията си.

 

Останалата част от служителите се налага да бъде подменена, като се наемат хора, които са съгласни с новата стратегия и проявяват качества, позволяващи на старите служители да ги обучат бързо и ефективно.

Академия Телерик – Лекция 3 – Многомерни Масиви – Домашно – Задача 01d

Задачата е със звездичка, и въпреки че я имаше в едно от домашните, които проверявах в курса C# Part 1, реших да не гледам решението от там, а да се опитам да я напрaвя сам.

Казано накратко:

Използвам рекурсивна функция, която има 4 стъпки в себе си, като във всяка стъпка увеличавам или намалявам индекса, който трябва, като вземам предвид дълбочината на спиралата, където се намирам в момента.

На теория, всичко би трябвало да работи както трябва, но на практика – при промяната на стъпката от 4 на 1, винаги индексите на първия елемент от стъпка 1 се засичат с последния от стъпка 4, което води до толкова 0-ли накрая на спиралата, колкото пъти трябва да се мине от стъпка 4 към стъпка 1.

Проблема лесно се решава с един bypass, при който променям стойността на дадена клетка, само ако тя е 0(преди това не съм слагал нищо в нея), но ще съм благодарен на каквито и да било предложения и/или коментари относно същоността на проблема.

Всякакви коментари и предложения са добре дошли. Кода е по долу:

/*
* Write a program that fills and prints a matrix of size (n, n) as shown below: (examples for n = 4)
* 1   12   11  10
* 2   13   16  9
* 3   14   15  8
* 4   5    6   7
*/
using System;
using System.Collections.Generic;
using System.Linq;
using System.Text;
using System.Threading.Tasks;

namespace E01d_FillArraySpirally
{
class E01d_FillArraySpirally
{
static void initMatrix(int[,] array, int x, int y, int step)
{
int val = array[x, y];
int lenRows = array.GetLength(0);
int lenCols = array.GetLength(1);

if (val < lenCols * lenRows)
{
//moving on the opposite of the clock –> x goes first, y goes second
if (step == 1)// go DOWN
{
if (x + 1 < lenRows – y)
{
x = x + 1;
}
else
{
step = 2;
}
}

if (step == 2)//go RIGHT
{
if (y + 1 < lenCols – (lenRows – x – 1))
{
y = y + 1;
}
else
{
step = 3;
}
}

if (step == 3)//go UP
{
if (x – 1 >= lenCols – (y + 1))
{
x = x – 1;
}
else
{
step = 4;
}
}

if (step == 4)
{
if (y – 1 > x)
{
y = y – 1;

}
else
{
step = 1;
}
}

if (array[x, y] == 0)
{
array[x, y] = val + 1;
}

initMatrix(array, x, y, step);
}
}
static void Main(string[] args)
{
int n = 0, m = 0;
bool isNum = false;

Console.WriteLine(“please enter a number of rows:”);
while (!isNum)
{
isNum = int.TryParse(Console.ReadLine(), out n);
if (!isNum)
{
Console.WriteLine(“Please enter a valid number!”);
}
}

Console.WriteLine(“please enter a number of columns:”);
isNum = false;
while (!isNum)
{
isNum = int.TryParse(Console.ReadLine(), out m);
if (!isNum)
{
Console.WriteLine(“Please enter a valid number!”);
}
}

int[,] myArr = new int[n, m];
myArr[0, 0] = 1;

initMatrix(myArr, 0, 0, 1);

for (int i = 0; i < n; i++)
{
for (int j = 0; j < m; j++)
{
Console.Write(myArr[i, j] + “\t”);
}
Console.WriteLine();
}
}
}
}

 

Академия Телерик – Лекция 2 – Масиви – Домашно – Задача 09

Пробвах да използвам възможността да съкратя времето за минаване през масива, като премахвам елементите, които вече са проверени. Получи се…:)

/*
 * Write a program that finds the most frequent number in an array. Example:
    {4, 1, 1, 4, 2, 3, 4, 4, 1, 2, 4, 9, 3} –> 4 (5 times)
*/
using System;
using System.Collections.Generic;
using System.Linq;
using System.Text;
using System.Threading.Tasks;

namespace E09_FindMostFrequentNumber
{
    class E09_FindMostFrequentNumber
    {
        static void Main(string[] args)
        {
            //decleare the variables to be used
            bool isNum = false;
            int n = 0, temp = 0, val = 0, valCount = 0, tempVal = 0, tempCount = 0;

            List<int> myArr = new List<int>();

            //start initializing the variables needed
            //get the length of the list from the console
            Console.WriteLine(“Please enter N:”);
            while (!isNum)
            {
                isNum = int.TryParse(Console.ReadLine(), out n);
                if (!isNum)
                {
                    Console.WriteLine(“Please insert a valid number”);
                }
            }

            //insert values in the list
            for (int i = 0; i < n; i++)
            {
                Console.WriteLine(“Please enter element {0}:”, i + 1);
                isNum = false;
                while (!isNum)
                {
                    isNum = int.TryParse(Console.ReadLine(), out temp);
                    if (!isNum)
                    {
                        Console.WriteLine(“Please insert a valid number”);
                    }
                    else
                    {
                        myArr.Add(temp);
                    }
                }
            }

            //start checking the array for the most frequent number
            while (myArr.Count > 0)
            {
                //use a temporary list in order to save processing time
                List<int> tempArr = myArr.ToList();
                tempVal = tempArr[0];
                tempCount = 0;
                for (int j = 0; j < tempArr.Count; j++)
                {
                    Console.WriteLine(tempArr[j]);
                    if (tempArr[j] == tempVal)
                    {
                        myArr.Remove(tempArr[j]);
                        tempCount++;
                    }
                }
                if (tempCount > valCount)
                {
                    valCount = tempCount;
                    val = tempVal;
                    Console.WriteLine(tempVal + ” is present ” + tempCount + “times”);
                }
            }

            //print the result of the checks
            Console.WriteLine(“The most frequent element is {0}”, val);
            Console.WriteLine(“Its is present {0} times in the array.”, valCount);  
        }
    }
}

Купи Село – Моето Предложение

Преди няколко месеца ми направи впечатление рубриката “Купи село – създай по-добро място за живеене в България”. Прочетох идеята на създателите на рубриката, стана ми интересно, и въпреки, че първите ми мисли бяха “Не е нещо по-различно от всички други идеи, останали неразвити и нереализирани” реших да се абонирам за рубриката и да наглеждам какво се случва. Днес прегледах няколко от идеите и някои от тях са добри и ми допадат, други според мен не са нищо повече от размисли на темата, но и това също е достатъчно:).

Реших и аз да помисля по въпроса и затова публикувам на блога си статия по темата.

Ето я нея:

Винаги съм размишлявал над темата, какво би било човек да си купи село и да се опита да го направи независима единица, която да произвежда, да комуникира и да води собствен начин на живот. Обсъждал съм и с приятели, но винаги сме стигали до извода, че това би отнело изключително много от личното време на човек. Ако постоянния живот на село не е основната цел на живущите там, то това начинание би се превърнало в тежест и хората биха изгубили мотивация да развиват начинанието.  От друга страна, не може да се остави един толкова огромен проект да виси във въздуха без да има правилно управление, достъпност, комуникация и всички други компоненти, които биха довели то реализацията му.  През лятото бях на кратък поход в стара планина и там в хижите се запознах с хора, които са назначавани от дружеството, стопанисващо хижата да поддържат и управляват имота за определен период от време, като принципа на ротацията е широко застъпен. Тук идва и първия въпрос:

1. Цели на проекта

Основните цели на проекта са няколко според мен:

  1. Да се възстанови дадено българско село, което е или обезлюдено или е на път да се превърне в такова
  2. Да се превърне в независима обществена единица, която да има възможността да произвежда всички блага, даващи възможност за воденето на един нормален начин на живот, когато проекта бъде завършен, без да се налага напускането на селото. Ако това не е възможно, селото трябва да може да произвежда такива блага, които да му дадат възможността да ги обменя срещу такива, които са му необходими, за да поддържа нормален начин на живот на жителите си.
  3. Да научи участниците в проекта как да съществуват в хармония с природата, със себе си и с останалите членове наа обществото, което ще бъде създадено. Да създаде у тези учасници чувство за принадлежност към даденото място и общество, да ги мотивира и стимулира да дават времето си, идеите си и работата си за допълване и развиване на проекта.

2. Какви хора трябва да се включат в проекта?

За много хора, включително и за мен, участието в подобно начинание би било най-просто казано инвестиция в недвижимо имущество. Като такава, си спомням нещо, което за пръв път чух от близък мой приятел – “Земя се купува, но земя не се продава“. За мен това означава, че инвестицията в недвижимо имущество не трябва да се разглежда като нещо, за което просто се дават едни пари и след това се оставя на произвола на съдбата. Участниците в проекта “Купи село” трябва да бъдат хора, които имат стимул един ден да преживеят старините си там. Хора на средна възрасто 25 – 30 години, които вече имат изграден начин на живот и средствата и времето, за да си позволят да отделят време и финанси да участват в подобен проект.

Основно изискване за всеки, който има желание да се включи, е този човек да осъзнава огромната отговорност, както и сроковете, за които той поема тази отговорност. Повече хора в днешно време очакват резултати веднага или поне в близко бъдеще. Проекти от подобен тип няма как да доведат до бързи резултати и изпълнение на дългосрочните цели, които имат. Затова и хората, които участват в тези проекти, макар и на доброволни начала, трябва да имат ясното съзнание, че трябва да бъдат търпеливи и да не изоставят начинанието, ако липсват или са малки резултатите в краткосрочен план.

3. Местоположение

Ако приемем основната ми идея за възрастовата група на хората, които биха се включили в подобен проект, то логично местоположението на селото, където ще се развива проекта не трябва да е на повече от половин ден път с кола от всеки един от обвързаните с развитието на проекта хора.

Също, заради целите на проекта селото трябва да има водоизточник, или възможност за връзка с такъв. Без вода, която е основния природен ресурс и задължително условие за живот, няма как подобен проект да просъществува за дълго време. А именно това цели и проекта “Купи село” за мен.

След като се събере групата от хора, която ще се занимава с развитието на проекта, и след като те определят насоката, в която ще се развива селото, тогава трябва да се определи и вида ладшафт, в който да се търси подходящо село. Няколко идеи тук са:

  • Земеделие – ако това ще бъде основния поминък на хората в селото, то местоположението трябва да бъде някъде, където да има възмосност за обработване на земя и производство на земеделски продукти – равнинен терен тук би бил най-логичния избор.
  • Туризъм – в зависимост от вида туризъм, с които ще се занимават хората, селото трябва да бъде близо до природен феномен, историческа забележителност или да работи върху уникален продукт, който да привлича туристи не само от на локално, но и на глобално ниво.
  • Село тип – think tank – производството да бъде не реален материален продукт, а умствен такъв. Група от хора с професии, които допълват концепцията на даденото село, живеещи на едно място и разработващи идеи и проекти, които след това реализират на глобалния пазар и с това нещо издържат нуждите си и тези на селото.

4. Финансиране

Финансирането на подобен проект според мен трябва да бъде изцяло базирано на участниците в него. Съответно обаче трябва да има възможност финансовите средства да се осигуряват и чрез предоставяне на възможности за бъдещо и отдалечено участие в проекта с възможност за предоставяне на място в обществото на селото.

5. Инфраструктура

За мен селото трябва да може да запълва всичките си енергиини нужди самостоятелно.  Съответно инфраструктурата трябва да е в състояние да изпълнява това условие. Тъй като живеен в един свят на технологии, ще бъде грешка според мен да се откъсне селото от новите технологии. Интернет, телевизия и всички други комуникационни канали трябва да бъдат изградени в селото.

Роман “Три Свята” – Кървава Луна

Луната бе в зенита си, а пред нея имаше постоянно появяващи се и изчезващи гъсти облаци. Двамата се спогледаха, отлично знаейки какво значи това. Винаги, когато имаше такава луна се случваше нещо лошо. А на мястото, където решиха да нощуват нямаше значение дали луната бе облачна или не. В гората на Шарок намираха убежище крадци, убийци, троли, орки и всякаква друга сган. Банди мародери и тъмни елфи върлуваха без страх от закон и редовна кралска войска, защото войниците тук ръката на закона не бе разперила пръстите си. Кралският граничен легион просто се грижеше тези хора и зверове да не напускат гората, а какво ставаше вътре в нея, никой не го интересуваше.

Дар и Калан бяха замръкнали в гората след бягството си от последния затвор, където бяха попаднали след нуспешен обир в една от богаташките къщи в града наблизо. Небрежно оставена порцеланова чиния бе станала причина за събуждането на жената на търговеца, а оттам до канските и крясъци и съответно идването на градската стража бе само въпрос на мигове. С мъка успяха да преминат през барикадата, която им бяха устроили на изхода на квартала, но нямаха друг избор освен гората, защото с парите от обира трябваше да си платят дълговете, натрупани от комар през последните два месеца, откакто свърши работата им като наемници в армията на съседното кралство. В момента стражите ги чакаха за арест и бесило, а пък главорезите, на които дължаха пари ги търсеха под дърво и камък с доста добре наточени мечове и ками…

Гъстата мъгла се спускаше над тясната полянка като за нула време вече нищо не се виждаше на повече от две крачки в която и да е посока. Само за минути не се виждаха нито дърветата наоколо, нито храсталаците между тях. Странни миризми дойдоха заедно с нея. Миризми, които момчетата все още не познаваха. Миризми, които носеха зловонието на разлагаща се плът и пареха толкова силно на очите, че заедно с гъстата мъгла изобщо не позволяваха да се види нещо повече от странните сенки и отражения, които сноповете светлина, успели да пробият мъглата хвърляха върху вече влажните камъни наоколо. Миризми на смърт и унищожение….

За пръв път тогава се появи странното чувство у Дар, което след това толкова много пъти му бе спасявало живота. Сякаш нещо му подсказваше, че там в мъглата има нещо, което иска тяхното унищожение, иска те да страдат и да крещят, преди то да им позволи да затворят очи в сладките сънища, които им носи властелинът на вечното кралство. Нещо, което нямаше да усети умора, което не усещаше страх и не знаеше що е милост. Нещо зло…

– Готви се братле – промълви той на Калан докато бавно и безшумно вадеше двете си двуостри и дълги по лакът ками – не знам какво става, но не ни чака нищо добро ако в най-скоро време не се пръждосаме оттук…