Роман “Три Свята” – Кървава Луна

Луната бе в зенита си, а пред нея имаше постоянно появяващи се и изчезващи гъсти облаци. Двамата се спогледаха, отлично знаейки какво значи това. Винаги, когато имаше такава луна се случваше нещо лошо. А на мястото, където решиха да нощуват нямаше значение дали луната бе облачна или не. В гората на Шарок намираха убежище крадци, убийци, троли, орки и всякаква друга сган. Банди мародери и тъмни елфи върлуваха без страх от закон и редовна кралска войска, защото войниците тук ръката на закона не бе разперила пръстите си. Кралският граничен легион просто се грижеше тези хора и зверове да не напускат гората, а какво ставаше вътре в нея, никой не го интересуваше.

Дар и Калан бяха замръкнали в гората след бягството си от последния затвор, където бяха попаднали след нуспешен обир в една от богаташките къщи в града наблизо. Небрежно оставена порцеланова чиния бе станала причина за събуждането на жената на търговеца, а оттам до канските и крясъци и съответно идването на градската стража бе само въпрос на мигове. С мъка успяха да преминат през барикадата, която им бяха устроили на изхода на квартала, но нямаха друг избор освен гората, защото с парите от обира трябваше да си платят дълговете, натрупани от комар през последните два месеца, откакто свърши работата им като наемници в армията на съседното кралство. В момента стражите ги чакаха за арест и бесило, а пък главорезите, на които дължаха пари ги търсеха под дърво и камък с доста добре наточени мечове и ками…

Гъстата мъгла се спускаше над тясната полянка като за нула време вече нищо не се виждаше на повече от две крачки в която и да е посока. Само за минути не се виждаха нито дърветата наоколо, нито храсталаците между тях. Странни миризми дойдоха заедно с нея. Миризми, които момчетата все още не познаваха. Миризми, които носеха зловонието на разлагаща се плът и пареха толкова силно на очите, че заедно с гъстата мъгла изобщо не позволяваха да се види нещо повече от странните сенки и отражения, които сноповете светлина, успели да пробият мъглата хвърляха върху вече влажните камъни наоколо. Миризми на смърт и унищожение….

За пръв път тогава се появи странното чувство у Дар, което след това толкова много пъти му бе спасявало живота. Сякаш нещо му подсказваше, че там в мъглата има нещо, което иска тяхното унищожение, иска те да страдат и да крещят, преди то да им позволи да затворят очи в сладките сънища, които им носи властелинът на вечното кралство. Нещо, което нямаше да усети умора, което не усещаше страх и не знаеше що е милост. Нещо зло…

– Готви се братле – промълви той на Калан докато бавно и безшумно вадеше двете си двуостри и дълги по лакът ками – не знам какво става, но не ни чака нищо добро ако в най-скоро време не се пръждосаме оттук…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>