Роман “Три Свята” – Краят

Един последен поглед, който се запечата в паметта му, и тръгна. И този поглед сега изникна пред очите на Дар.

Преди 5 години изобщо не си бе и помислял, че може да стане участник в подобно събитие. Сега, след 5 години на изнурителни тренировки на ума и тялото, на нечовешки студ и суха смортоносна жега, разсъждаваше съвсем различно.

Морето от стомана идваше към него и другарите му. Море, носещо смърт и разруха….

…Един поглед, едно лице, гледащо го как заминава през замъгленото и мокро стъкло на така познатия му прозорец….

Първата вълна на конниците вече бе в обсега му. Наведе се и замахна. Един конник падна, поразен от една от камите му. Още докато бе във въздуха още един го последва, неразбрал как зад него на седлото се е появил този мършав юноша.  Миризмата на кръв изпълваше ноздрите му. Около него битката се вихреше с пълна сила. Тела падаха, попарени от незнайни сили. Земята се тресеше от магията на собствените и вражите магьосници, опитващи се да дадат предимство на един от двата лагера. Нещо му подсказа, че зад него има движение. Наведе се светкавично и усети полъха на огромния меч, преминавайки през мястото, където допреди минута бе главата му….

…усещаше погледа на лицето, гледащо го през прозореца право в очите. Лицето, от което сега виждаше само смътна фигура, но което се бе загнездило в паметта му така, както лицето на първия човек, който бе убил.  Смарагдово зелените очи, така силни и в същото време така спокойни, че го караха да забравя всичко останало. Очи, виждащи и проникващи директно в душата му и правейки го неспособен да скрие каквото и да било от себе си…

Усети удара на тежкия боен чук върху гърба си, но не усети болката, която трябваше да последва. Миризмата на смърт и кръв го бе обладала и берсерка в него вече започваше да взима връх. Втория удар на поредния му противник го отпрати на няколко крачки и го просна на земята. Тялото му обаче упорито отказваше да се предаде. Погледа му за миг се замъгли, но след това стана кристален, започна да вижда действията на противнника си, още преди самия той да е започнал да действа. Покоси го за части от секундата, както и следващия, и следващия, и следващия….

…аха да каже нещо, но устните все не помръдваха, оставили малкото емоции неизказани. Както неговото, така и лицето отсреща знаеше, че няма смисъл от думи. Емоциите, които силуета на тези две възпълни устни показваше, бяха много по ясни от които и да било жестове и думи, които биха могли да се кажат в този момент. И Дар го разбираше напълно. И въпреки това тези устни се закотвиха в съзнанието му, спомняше си ги дори сега, напълно забравил за човешкото у себе си, отдал се на вихъра на битката, забравил кой е, забравил какво е, забравил защо е. Този поглед, тези устни, неизказаните думи бяха котвата, държаща ума му в една посока, неспособен да прескочи в пространството, от където мнозина не се завръщаха, пространството на безвременната лудост на битката, на убиването и на сенките.

И изведнъж всичко утихна. Получил бе шанс да се върне при този поглед, при тези устни и при пронизващите зелени очи. До следващата битка…

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>