Пътепис – До Мургаш и назад

Цяла седмица ми беше черно, проблеми в работата, проблеми вкъщи, затова когато Иван ми каза “Искаш ли да се качим до Мургаш в неделя”, въобще не се и замислих – имах нужда от това. Имах нужда, да си почина от стреса, от динамиката и бързината на сивото градско ежедневие. Затова и веднага приех!

Иван ми каза, че е прегледал маршрута и всичко било изчислено. Честно казано, на мен въобще не ми пукаше :), просто исках да се махна някъде и да си почина за един ден, без да мисля за нищо друго, освен да снимам с фотоапарата есенните пейзажи на стара планина. Още предната седмица ми минаха мисли за есенни снимки през главата, докато се прибирах от Сапарева Баня и минавах през клисурското дефиле между Дупница и Самоков. Още тогава исках да почна да снимам, защото около мен бяха изброени абсолютно всички есенни планински багри – от бледо жълто, през наситено оранжево, до тъмно червено и кафяво. Имах чувството, че всяко дръвче, всеки храст се е издокарал като за последно в очакване на така чаканата от мен зима. За съжаление обаче точно тогава, освен мен, в колата карах и колеги от работата, че се прибирахме от тийм дринкинг и обмяна на алкохолен и професионален опит, а понеже бързаха да се прибират нямаше как да ги накарам да се шляят с мен няколко часа в горите наоколо в търсене на необикновени и красиви неща за снимане.

 

Та, неделя сутринта Иван ме взе с колата и тръгнахме за село Бухово, което щеше да е отправната ни точка за покоряване на местния старопланински първенец. Понеже обаче Иван не беше закусил още, а нямаше как да я караме нагоре по пътеките без енергия, тръгнахме да търсим баничарница някъде, за да може той да хапне, а аз да изпия едно кафенце. След като с лека доза недоверие и малко интерес наблюдавахме как осите в баничарницата на пазарчето в Мусагеница щъкат из закуските, решихме да си пробваме късмета на Плиска, защото знаехме, че там има “Софийска Баница”. Отидохме, обаче не успяхме да намерим баничарницата, защото явно я бяха преместили, и затова Иван си взе бутер банички от хипера, помещаващ се в сградата на старото кино там. Съответно си взехме и по едно кафенце от магазинчето в подлеза под булеварда там.

 

Хапнахме, изпихме си кафетата и се запътихме към Бухово. За пръв път минах по новата част от магистрала Хемус този ден и смея да кажа, че останах очарован. От всички, които се направиха през последните години, този участък е най-качествения по мое лично мнение и километричните задръствания при гара Яна си заслужаваха със сигурност.

 

Намерихме отбивката за Бухово сравнително лесно и след кратко пътешествие из необятните бетонни стени на динозавъра в Кремиковци, стигнахме в Бухово. Оставихме колата на центърът на селото и тръгнахме по пътя към върха. Тук е мястото да спомена, че село Бухово ми направи впечатление на село-призрак. Разпадащи се и изоставени блокове и къщи, огромни халета, изпозвани някога най-вероятно за нуждите на комбината, почти липсващи хора…. Западащо село, което обче още пазеше някои от хубавите черти на комунистическата строителна мисъл. Изобщо не очаквах в подобно забравено от бога място да намеря главна улица с по две платна в едната посока, които са разделени с канал и алеи от двете му страни, точно като този минаващ през центъра на София, но в по-малки размери. Личеше си, че това нещо не е поддържано и канала отдавна не се изолзва за нищо друго, освен да събира селските боклуци, но самия факт, че го има там и по алеите му човек може да се разходи ми направи много добро впечатление.

 

Но стига за село Бухово. Иван беше проучил маршрута нагоре и по данни на форумнисти, пътя до върха беше около 4 часа пеша. Имаше много добре обособен коларски път, който водеше чак до метеорологичната станция на върха, което още повече ни улесни. Затова и преценихме, че няма да си даваме зор. Започнах и да правя есенните си снимки, като доста често се спирах, за да снимам това или онова, или просто да щракам за удоволствие, без да фокусирам върху нищо определено. На няколко места намерихме големи шипкови храсталаци, и затова решихме на слизане от върха да отделим половин час някъде да си наберем шипки, които да добавим към мащерката от Централния Балкан. Изобщо и Иван започнахме да ставаме билкари и половина и почти сме си осигурили чая за зимата:)

Въпреки, че изобщо не сме бързали, се оказа, че стигнахме хижата под върха за 3 часа, вместо за нормалните 4, което ни озадачи, но и ни даде възможност да отпочинем малко преди да форсираме върхът.

 

Самата хижа Мургаш заварихме в ремонт, или поне така си мислехме. Пред нея трима господа си бяха захванали сладка приказка на ракийка и салатка, а малко преди тях се засякохме с група като нас, състояща се от две момичета, едно момче и немска овчарка, ръфаща камък. Това ми напомни за Балкан, пазача на хижа Дерменка, който ми опропасти канията на ножа и трошеше скалите в челюстите си все едно са сламки. Поздравихме господата, компанията туристи и кучето и си намерихме уютно място с изглед към северните склонове на Стара Планина, където да си починем.

Излед от хижа Мургаш

Излед от хижа Мургаш

След като хапнахме малко от вафлите, които си бяхме взели, починахме и тръгнахме нагоре…

Когато ходиш из гората, а не по коларския път, чувството е малко по-различно. Със топлото есенно слънце в гърба ти, и с тишината на безлистните дървета, очакващи(и те като мен:)) новата си бяла премяна, спокойствието започва да те обзема, да не мислиш за нищо, друго, освен за заобикалящата те красота и идилия. Някои хора харесват шумните дискотеки, други – необятната шир на морето, трети – обичат да си седят вкъщи с чаша ароматно какао в ръка, и интересна книга в другата. За мен – планината е мястото, в което намирам себе си, където се чувствам щастлив и цял, спокоен и сигурен. На никое друго място не мога да почувствам природата толкова близо, колкото когато съм сред вековните дървета, килимите от листа по земята, звездите по чистото небе и мекия вятър.

 

Така бе и тази неделя… С Иван крачехме из шумата на опадалите вече листа, обсъждахме световно важни теми като “Мястото на връх Мургаш в маршрута Ком-Емине”, “Мястото на Левски в класирането на А група”, “Нашите места във вселената” и други философски теми, в които и двамата сме видни професори. Някой някога е казал “Важни са малките неща”. И аз съм напълно съгласен с него. Тези толкова безмислени, и в същото време толкова обикновени теми добиват друг смисъл, когато си в гората и ги обсъждаш с приятел на по вафла:)

 

Стига обаче лирически отклонения – по пътя към върха подминахме табели, от които разбрахме, че върха е част от маршрута Ком – Емине. От дума на дума нагоре се появиха и намеци и организационни въпроси относно евентуалния ни поход догодина от Връх Ком до връх Мургаш. Намерихме и доказателство, че рано или късно природата си взима своето:

Nature always wins!

Nature always wins!

Няма как да не спомена, че докато ходехме нагоре към върха през гората, а и след това по билото – много силно впечатление ми направи страхотната честота на дърветата в гората и тяхното разположение, точно колкото да се промуши човек между тях със сноуборда. И си казах наум, че тук просто няма как да не се върна. Може да бъхтам цял ден зимата, за едното спускане, но ще го направя. Гората там просто те моли да се качиш на дъската и да караш надолу по склона…:)

След сравнително спокойно качване още около половин час, стигнахме до върха и метеоорологичната станция, кацнала като наблюдателница на него. От пътеката, през която минахме изглеждаше като че ли е изоставена, но просто сме виждали пристройките към станцията, които още не са довършени. За съжаление на успяхме да срешнем хора горе. Единствения стопанин на станцията по това време беше един черен като въглен по полу-див котарак.

Черен ка нощта:)

Оказа се, че е и доста лаком и крадлив, защото на няколко пъти се опита да посяга на запасите на Иван. За щастие, моито орехови бисквити не му се усладиха и мен мен остави на мира:)

 

След като постояхме малко в очакване на стопаните на хижата да се покажат, решихме да се поразходим и да разгледаме какво можем да видим от върха.

Неслучайно връх Мургаш е известно място. От там, при хубаво време, на което ние случихме, може да се види една голяма част от западна българия – На юг, погледа стига до южна Рила и северните Родопи, на запад се вижда като на длан врачанския Балкан, на изток пък пред погледа се открива величествена гледка на невероятно красивия Централен Балкан. Цяла софия, Ботевград, Правец и селата около тях също са кристални. Можете да разгледате гледките от върхът като последвате долния линк към албума ми във Facebook:

 

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.10151479167407609.1073741829.690407608&type=1&l=c47d835c2c

 

Времето беше много хубаво този, затова и не очаквах да има толкова малко хора по пътя, още повече, че чак до върха има прекрасен коларски път, който не е трудно да се следва. Но явно все още Мургаш е непознат за софианци, а и явно Витоша е по-предпочитана заради близостта си до столицата. от друга страна обаче, това беше добре дошло, защото нямаше да се бутаме из пътеките с други планинари и туристи.

След като пообиколихме около метео станцията, хапнахме и си поиграхме с котака, вятъра взе да става доста режещ и решихме да слизаме надолу, още повече, че искахме да си наберем и шипки от едно място с много шипкови храсти, което набелязахме предварително. И с цялото това нещо, да успеем да стигнем по-светло обратно до колата.

Тръгнахме надолу, като вместо да минем по коларския път, решихме да минем отново по пътеката през гората, защото там вятъра нямаше да е толкова силен, отколкото по билото. По пътя натам срещнахме няколко групи, основно по двама и трима души, които се бяха запътили към върха. Зачудихме се малко защо толкоша късно се качват, но след това установихме че са с коли, което отговори на догадките ни.

След като влязохме в гората, слънцето вече се прокрадваше през дърветата, напомняйки ни, че е време вече да слизаме надолу, защото може и да замръкнем в гората:). нямаше как да пропусна обаче да направя няколко снимки:

 

Стена от дървета

Стена от дървета

Стена от дървета 2

Стена от дървета 2

Когато стигнахме обратно при хижата, заварихме тримата, които си бяха седнали по обяд отново на масата да си пият ракийката и да мезят. Мислейки, че някой от тях е хижаря, ги заговорихме за да питаме кога ще приключи ремонта и, за да може да се приемат гости. Отговора беше “А, ние сме си само едни пияници, дето си пием тука:)”. Все пак ни дадоха някои отговори. Оказа се, че хижата не е в ремонт, а просто реставрацията и е спряла, защото явно има “интереси” на различни фигури от публичното пространство тип “мутри”. Човека, който е опитал да направи нещо добро се е натъкнал на доброжелатели, които са му подливали вода и са спирали по всякъкъв начин развитието на хижата. Съотвено надграденото дотук – два етажа нагоре и допълнителни пристройки отстрани, в момента пустее, а сред прозорците, всички с нов стъклопакет, вече заповат да се забелязват и счупени такива.

С тази новина в главите тръгнахме обратно надолу. С пътуването надолу обаче бяхме пропуснали да вземем предвид една малка подробност – вече не е Юли и не се стъмва в 21:00, а е октомври и се стъмва в 19:00. А ние в 16:00 още бяхме на върха:). Въпреки това, когато стигнахме шипковите храсти, отделихме около половин час за да си наберем малко. Докато бяхме там, ни настигна едно семейство, с което се засякохме горе на върха. След това вървяхме за кратко с тях, докато стигнахме до разклона за село Желява, откъдето разбрахме че са, и се разделихме. Малко след разклона, намерихме много хубав и качествен планински нож и запалка, оставени на един камък край пътя. Взехме ножа и запалката и тръгнахме надолу, та ако срещнем собствениците да му ги върнем. По пътя все по-често ставаше дума за това колко време ни оставаше. На идване обаче имахме възможността да минем по няколко преки пътя, и стигнахме доста по-бързо от очакваното горе. Сега обаче, в сумрака решихме да не рискуваме по непознати пътеки по това време на деня и продължавахме да слизаме по царския път (коларския такъв:)).

Въпреки, че вече виждахме София и Бухово, и все си повтаряхме, че сме близо, пътя обикаляше много и както си говорихме в 19:00 да сме долу в селото и вече да пътуваме към София, така в 19:00 все още не бяхме стигнали дори в ниското. Някъде по това време се засякохме и с една групичка от заблудени туристи, които вече в сумрака бяха тръгнали към един параклис малко по нагоре по пътя, който ние подминахме по-рано.

В края на деня, вече тотално излъгани в очакванията си за времетраенето на похода и крачещи из тъмните гори на Стара Планина, с Иван си повдигахме духа един на друг, като постоянно си повтаряхме, че все още е светло и се вижда достатъчно добре от луната, която беше зад нас. Даже започнахме да спорим, дали вечерницата, кочто доста рано беше изгряла днес, не е някакво НЛО, което стои над София. Така и не успяхме да стигнем до заключение, но лично аз накрая се чувствах смазан от умора, а на всичкото отгоре, заради форсирането нагоре коляното ми вече беше започнало да сдава багажа, но се държах, че ако бяхме спрели или ако бях казал на Иван да ми помага, не се знаеше дали щях да успея да продължа.

Накрая осезаемо куцах, и то доста, но успях без помощ да вървя в крачка с Иван и в 20:30 вече бяхме в Бухово пред колата. Отдъхнахме малко и докато пътувахме към София, само мислех дали не съм успял да скъсам връзките на коляното. Когато се прибрах накрая изобщо не можех да си движа крака под коляното, но цялото това нещо си заслужаваше. Едно приключение повече, едно по-различно изживяване от сивото ежедневие, още един изкачен връх, още няколко хубави спомена и приключение, което никога няма да забравя.

А догодина – Ком – Емине :)….

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>