Връх Ботев

Пътеписи – Ботев

Отново с Иван, отново Балкана, отново маршрут Е3 (Ком – Емине). Малките неща, приятелите.

Октомври 2013 получих контузия, скъсал съм медиален мениск, без да знам. Коляното се поду на връщане от връх Мургаш (предния пътепис) и едвам ходех накрая. Мина ми, отока падна, продължих да играя футбол със същата страст и емоция, а и с рутината, която имах. Карах сноуборд Януари месец, без да подозирам, че с всяко напрежение, с всеки мач, с всяко спускане – коляното става по-зле и по-зле. До момента, в който имах сили да играя, имах въздух, но след определен момент в мача, в който коляното каже “Щрак”. След това всичко приключва. В началото, около час игра, след това 40 минути, след това 30, докато накрая при най-малкото усилие чуя “Щрак” и всичко свършва.

Следва операция, 3 месеца възстановяване, още 3 в разходки, каране на колело, подтичване… и пазене.

Ден 1 – Лека Тренировка

В един момент в средата на лятото, Иван ми спомена, че вече планува похода в Рила, за който бяхме говорили. Изненада ме! Аз не можех да изкарам половин час пеша по асфалт, камо ли 4 дни в планината, и то Рила, където в един ден денивелацията беше чудовищна. Въпреки това само казах “Отиваме”. Когато дивото зове, нищо не може да го спре. Обичам планината и не мога без нея. Затова въпреки контузията, реших, че ще се пробвам.

Един месец преди да дойде времето на похода, реших да се пробвам с нещо възможно най-леко. В офиса един колега спомена, че има маршрут до Черни Връх на Витоша, който е два часа максимум, и то полегато и с минимално натоварване. Не можах да повярвам, но попитах, дали има желание да ме отведе, защото не съм минавал от там, а и Черни Връх беше логичното начало на толкова дълго отлаганото ми предизвикателство по качването на 10-те първенци на България. “Ако ме заболи се връщам” си казах и се разбрахме с Тони да ме отведе.

Качих се, върнах се, коляното леко ме наболя накрая на слизането, но нямаше драми.

Обнадеждих се, но все още имах големи съмнения за Рила. Въпреки това не казах нищо и продължих да се готвя полеко.

Няколко седмици преди да заминем обаче, прогнозите не вещаеха нищо добро за времето по време на похода ни, затова решихме, че няма да рискуваме. И на двамата обаче не ни се искаше да останем без планина и вместо Рила избрахме дестинация в Централен Балкан, която се явяваше продължение на маршрута ни от миналата година – Априлци –> Хижа Плевен –> Връх Ботев –> Хижа Тъжа –> Резерват Пеещи Скали –> Хижа Мазалат –> Географския Център на България в месността Узана над Габрово. Времето в Балкана като прогноза поне беше добро, затова в крайна сметка решихме там да отидем.

След три опита, най-накрая, ако всичко беше наред, щях да се кача на Ботев!

Когато дойде деня, отново трябваше да пътувам с автобус. Миналата година Иван трябваше да спира автобуса да не ме остави в София, но тази щяхме да се съберем в Априлци и затова нямах избор, освен да се постарая да го хвана :) Бях на автогарата половина час по-рано, пих кафе, закусих и даже успях да си взема вестници за из път :). Тъй като обаче се казвам Ивайло Иванов, на последната спирка, на която се почиваше за 5 минути все пак напомних за себе си и се наложи да тичам, за да се кача :) Стигнах точно в момента, в който администраторката казваше на шофьора “Липсва ти един”. А когато най-накрая слязох в Априлци, се оказа, че съм го направил на грешната спирка, и чаках Иван да ме настигне. Добре че го караха с кола, че иначе не се знае какво щеше да ми се случи ако трябваше да бъхта из цялото Априлци за да стигне до мен!

И така, събрахме се, напазарувах от селския хипер и потеглихме към хижа Плевен. Иван го докараха семейството на сестра му и заедно с приятелката му решиха да ни изпратят донякъде по пътя. Донякъде се качихме с колата, но след това вече нямаше как и продължихме пеша. По пътя намерихме сърна, ударена явно от кола, и захвърлена настрани, за да не се вижда. Незнам какво да си мисля за подобни хора, да ги кълна ли, да ги защитавам ли. Спомних си какво ми казваше инструктора докато кормувах – “Ако животно ти излезе срещу колата, удряш го челно, а не завиваш”. Искрено се надявах това да се е случило и тук. Не видях с очите си сърната, защото бях напред, затова реших, че не искам да си развалям първия ден от похода с мъртви животни и продължих нагоре.

Малко след това компанията ни реши, че е време да се връщат и се разделихме. Оттук натам вече бяхме сами. Продължихме по асфалта докато стигнахме до товарния лифт към хижата, където почваше и пътеката нагоре. И тук вече разбрах, колко много съм се самозаблуждавал, като съм си мислел, че съм готов за похода.

Само за един час си изкарах всички видове дробове нагоре (за сравнение, през 2013 това се случи след 4 часа плътно качване към хижа Ехо). Краката ми станаха оловни, влачех се като червей, и се гърчех нагоре с всяка стъпка.

Тъкмо когато си мислех, че няма как да стане по зле, Иван ме ободри като с репликата “Утре до Ботев са 5 часа по идентичен наклон”. Добре че беше доста пред мен, че иначе щях да го ударя с щеката :),

Бяха чувал от него и други приятели, че хижа Плевен си е почти като хотел. Имайки предвид, че беше ниско, а и имаше товарен лифт до там, не се учудих, когато горе заварихме добре поддъжана хижа, обособено барбекю, дворче и шезлонги с невероятна гледка:

Гледка от хижа Плевен

Аз на Шезлонга

След като пристигнахме, заварихме няколко души само, може би заради лошото време, и половината от тях се оказа, че си тръгваха обратно няма и 10 минути след като ние дойдохме. След това останахме само ние двамата с Иван, двете огромни бернски пастирски кучета, двамата хижари и други трима пътешественици, който обаче бяха в хижата само за вечерта и на следващия ден слизаха обратно в Априлци.

Предвидливо знаех, че Иван не носи бира на планина, затова купих две кенчета, за да можем както си е по традиция да ги изпием за добре дошли на първата хижа от похода. Отворихме биричките, полегнахме на шезлонгите и набързо обсъдихме от гледката около хижата до миналото вече световно първенство и предстоящите сблъсъци в А група.

Направих и няколко снимки на верандата пред хижата:

Връх Ботев от хижа Плевен

Връх Ботев от хижа Плевен – там някъде в планината.

Нощ над Връх Ботев

Нощ над Връх Ботев

Успяхме с доста мъки да подпалим наново огъня от жарта, която ни оставиха предните скараджии и след като почакахме доста да се получи жар от мокрите дърва, които ни бяха казали, че можем да ползваме, най-накрая изпекохме няколко наденици и хапнахме подобаващо.

За съжаление това беше все още рано през нощта и след като хапнахме имахме доста сили, така че не можехме да заспим, затова слязохме долу да гледаме волейболния мач между нашия национален отбор и този на олмпийския шампион Русия. Нашите поведоха 0:2 гейма и ние решихме, че мача не си заслужава да се гледа, затова взехме две хилки и едно топче и се възползвахме от масата за тенис в хижата. Изобщо не подозирах, че Иван е толкова добър на тенис на маса, на бързо ме смаза 4 игри, но след като разменихме хилките (оказа се, че неговата е доста по-добра), оказах малко съпротива и взех все пак три игри :). В крайна сметка ме би още три и понеже след 10 игри бяхме поуморени си взехме по една бира и решихме да догледаме мача, защото изглежда бе станало интересно и Русия се бяха върнали в мача с един взет гейм.

По-добре да не се бяхме връщали пред телевизора. Колкото и да обичам волейболните ни национали, и колкото и да признавам, че имат най-големите отборни успехи (може би след гимнатичките от ансамбъла ни по художествена гимнастика), винаги ми е правило впечатление колко са малодушни. Колкото потенциал е имало винаги в отбора ни, толкова и малодушие и никаква амбиция и жажда за победа е имало. Няма важен мач, който да е бил на кантар срещу силен съперник и ние да сме измъкнали. Винаги сме били така, и въпреки че имаме едни от най-силните волеболисти за последните години, никога не сме успявали да надскочим този страх и да покажем острота и спортна злоба и воля за победа, с която се отличават големите отбори.

Но, откъснах се малко от основната тема :) – след мача Иван ме разведе из региона (в изключителна тъмница бих казал) и ми показа красивата сянка на хижата на ПСС. След като на връщане за малко не си строших врата по камънаците в тъмното, успяхме да се приберем и си легнахме, готови за ранно ставане и атака на връх Ботев на следващия ден.

Ден 2 – Или как да си сгрееш душата

На сутринта, установявайки, че сме станали преди хижаря, ударихме по едно студено нескафе 3 в 1 (което повече не бих опитал) и след като Иван ми описа маршрута накратко, тръгнахме към връх Ботев. Още преди да тръгнем, знаехме, че това е най дългия преход, но дори и не предполагахме, че ще ни толкова дълъг :)

Пътеката до върхът минаваше през ски пистата, която Планинската Спасителна Служба използва за тренировъчна по време на обучителните си семинари. Тук е момента да спомена, че взех от приятелката си щеки, защото Иван постоянно ми повтаряше колко били удобни и помагали в за намаляване на напрежението в планината. Макар да не споделям неговия огромен ентусиазъм спрямо тях, все пак с чиста ръка на сърцето мога да призная, че щеките са изключително полезни и помагат много, особено, когато трябва да качваш 5-6 часа 60 градусови наклони:)

Та, тръгнахме по пистата, и след точно 200 метра нагоре по склона разбрахме, колко много не сме подготвени за подобен тип изкачване. Въпреки че си починахме след само 1 час и половина качване предния ден, само след малко качване по пистата краката ни загубиха ентузиазма си и разбрахме, че нагоре ще бъде мъка. Въпреки това, лично за мен беше предизвикателство най-малкото защото това ми беше първото по сериозно изкачване след операцията. За всеки случай Иван ми даде едната си наколенка, за да може да няма проблеми нагоре.

В края на пистата намерихме къщичка, излязла като от сериите на Беър Грилс в култовото му шоу:

Беър Грилс Стил

Аз, оцелявайки…

Това нещо ни даде сили, защото в планината трябва да се радваш и на най-малките неща, да намираш хубавото и в най малкото парченце скала, да се направиш на гущер и да се печеш на някой камък, да седнеш и просто да наблюдаваш птиците, природата, небето и всичко, заради което си дошъл и заради което аз обичам планината толковова много!

Отново тръгнахме нагоре, този път през малко гориста местност и през по-равен терен с неголяма денивелация на качването. Починахме си през това време, но в мометна, в който отново взехме да се правих на планински козли из чукарите над гората, от където минаваше пътеката, коляното ме заболя. Най-интересното беше, че не ме болеше коляното, което бях оперирал само няколко месеца по-рано, а другото, здравото, в което хирург до този момент все още не е влизал. Та вместо да си сложа наколенката на болното, аз я сложих на здравото коляно. Разбрах вече със сигурност, че съм тотално неподготвен за това нещо и че ще трябва да разчитам повече на волята ми да стигна до връх Ботев, а не на актуалните ми в момента физически сили. Постепенно терена отново се изравни, и вече в алпийската част на Стара Планина отново имахме възможност да натрупаме сили, за последното и по думите на Иван, най-тежко изкачване до върха. За щастие, гледките от непрестанното ни изкачване винаги оставаха изключителни и винаги когато имахме възможност аз вадех фотоапарата и снимахме. Една снимка, с която особено се гордея е:

Неестествена Светлина

Неестествена Светлина

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>