Category Archives: Fantasy

Роман “Три Свята” – Кървава Луна

Луната бе в зенита си, а пред нея имаше постоянно появяващи се и изчезващи гъсти облаци. Двамата се спогледаха, отлично знаейки какво значи това. Винаги, когато имаше такава луна се случваше нещо лошо. А на мястото, където решиха да нощуват нямаше значение дали луната бе облачна или не. В гората на Шарок намираха убежище крадци, убийци, троли, орки и всякаква друга сган. Банди мародери и тъмни елфи върлуваха без страх от закон и редовна кралска войска, защото войниците тук ръката на закона не бе разперила пръстите си. Кралският граничен легион просто се грижеше тези хора и зверове да не напускат гората, а какво ставаше вътре в нея, никой не го интересуваше.

Дар и Калан бяха замръкнали в гората след бягството си от последния затвор, където бяха попаднали след нуспешен обир в една от богаташките къщи в града наблизо. Небрежно оставена порцеланова чиния бе станала причина за събуждането на жената на търговеца, а оттам до канските и крясъци и съответно идването на градската стража бе само въпрос на мигове. С мъка успяха да преминат през барикадата, която им бяха устроили на изхода на квартала, но нямаха друг избор освен гората, защото с парите от обира трябваше да си платят дълговете, натрупани от комар през последните два месеца, откакто свърши работата им като наемници в армията на съседното кралство. В момента стражите ги чакаха за арест и бесило, а пък главорезите, на които дължаха пари ги търсеха под дърво и камък с доста добре наточени мечове и ками…

Гъстата мъгла се спускаше над тясната полянка като за нула време вече нищо не се виждаше на повече от две крачки в която и да е посока. Само за минути не се виждаха нито дърветата наоколо, нито храсталаците между тях. Странни миризми дойдоха заедно с нея. Миризми, които момчетата все още не познаваха. Миризми, които носеха зловонието на разлагаща се плът и пареха толкова силно на очите, че заедно с гъстата мъгла изобщо не позволяваха да се види нещо повече от странните сенки и отражения, които сноповете светлина, успели да пробият мъглата хвърляха върху вече влажните камъни наоколо. Миризми на смърт и унищожение….

За пръв път тогава се появи странното чувство у Дар, което след това толкова много пъти му бе спасявало живота. Сякаш нещо му подсказваше, че там в мъглата има нещо, което иска тяхното унищожение, иска те да страдат и да крещят, преди то да им позволи да затворят очи в сладките сънища, които им носи властелинът на вечното кралство. Нещо, което нямаше да усети умора, което не усещаше страх и не знаеше що е милост. Нещо зло…

– Готви се братле – промълви той на Калан докато бавно и безшумно вадеше двете си двуостри и дълги по лакът ками – не знам какво става, но не ни чака нищо добро ако в най-скоро време не се пръждосаме оттук…

Роман “Три Свята” – Раждането на наследника

Руините не издаваха никъкъв живот. От векове никой не знаеше за съществуването им, а като си има предвид състоянието на стените и криптата, в която бе попаднал стъпвайки накриво и падайки стотина стъпки през покрива и, никой не бе стъпвал тук от хилядолетия.

Ивал бе попаднал тук по случайност. Търсейки убежище от градската стража, той препусна през нощта и се бе отдалечил в посоката, която бе сигурен, че няма да го последват.

Пътят на прокълнатите имаше своята страшна слава. Легендата гласеше, че в много далечното минало, преди голямото земетресение, това е била главната пътна артерия на континента, свърваща с широк колкото да се разминат 6 волски талиги път най-източните и на-западните части на големия континент. След бедствието обаче, разцепилоземните недра и раделило огромната земна маса на три по-малки, бе започнал да отмира и постепенно  други пътища, по-охранявани и изпозвани от него заеха мястото му. В момента по пътя странстваха главно разбойнически банди, местни главорези, самообявили се владетели на този или онзи край, а в два участъка големи колкото малко море и “прокълнатите”. Никой не ги бе виждал, никой не знаеше от къде са и защо са дошли на този свят. Знаеше се само, че нещо ги държи само в тези два участъка и че не могат(или не искат) да ги напуснат. От друга страна, никой, осмелил се по една или друга причина да ги посети не се връщаше да разкаже какво е видял. Е, говореше се за един крадец, успял някакси да намери обратния път, но това което разказа изглеждаше като приказки от сънищата, а много скоро след като се върна загуби главата се точно заради тези разкази, които бяха сметнати за неуместни и накърняващи честта на крадците от предводителите на клана му. Затова и от столетия всеки се стремеше да избягва колкото е възможно територията на “прокълнатите” и никой не говореше за тях.

В бягството си по пътя Ивал се бе отклонил, за да заблуди евентуални преследвачи, колкото и невероятно да му звучеше идеята за такива и бе навлязъл в някаква гориста местност на около половин ден път пеша от пътя за да пренощува. Не знаеше нищо за мястото, и затова реши да запали малък огън за да прогони зверовете, които можеха да обитават по тези краища, дори и риск да бъде забелязан от пътя.

Обикаляйки за дърва за огрев, в тъмното не бе видял малката дупка в земята и така бе паднал в пещера, или поне така му се струваше в началото. Когато очите му свикнаха с тъмното, успя да забележи зиданите стени и дупките със скелетите в тях. Реши, че няма опасност някой от скелетите да му налети през нощта и се приготви да си ляга, когато нещо в далечния край на залата привлече вниманието му…

Роман “Три Свята” – Дървото на Великите

Мрачна и тъмна бе гората есенно време. Постоянните облаци, изваяни в различните оттенъци на тъмносивото и черното допълнително подклаждаха страха на всички пътници, които пътуваха в периферията на  хилядолетните лесове на Граничните планини.  А за онези, имащи нещастието да замръкнат там, никой вече не чуваше и дума. Сякаш проклятие, старо колкото света и силно колкото самото време беше надвиснало над планинската верига…

Легендите говореха за несметни богатства, които планината ревностно пазеше в дълбините си. Богатства, събирани с векове в  ерата на кралете на вятъра. Време на империи, неподвластни на нищо и крале, горди и силни, непризнаващи ничия друга власт, освен своята собствена. Време на вражди, кръвни врагове, кланове и цели кралства, изтрити от лицето на земята  само за миг заради наранената гордост на нечие величество.

Една от най-силните, и може би държавата, за която най-малко се знаеше, бе империята Гаяр. Потънала в мистика и тайствено залязла точно в пика на могъществото си, мистериозната държава разпростирала владенията си над целия сегашен север. Никой не помнеше и не беше чувал кога и как е възникнала, но за няколко века от малко погранично селище в покрайнините на цивилизованите земи, водени от кралете си, гаярите подчинили първо съседите си, а след това и целия север, тогава отделен континент.  Имащи абсолютната власт, те наложили мир и тотална изолация от останалия свят, обгръщайки се в легенди и сенчести разкази за нереални същества, могъщи магьосници, храбри рицари, черни магии и смразяващи кръвта човешки жертвоприношения към кръвожадните си тъмни богове.

Столицата на империята, митичния Скарес, бе обвит в мъгла. Нищо не се знаеше за него, нито за местоположението му, нито за големината му, нищо… Единствено шепот, предаван от уста на уста в разказите край огъня. Шепот за дърво, огромно, самотно и могъщо. Дърво, корените на което стигали центъра на света и черпещо силите си от самите му живителни сокове. Дърво, толкова старо, че помни самото сътворение и безкрайните битки на боговете оттогава насам. Дървото на великите.

С течение на времето знанията, които останалите народи имали за Гаяр се превърнали в прашни страници в най-закътаните и забравени зали на кралските библиотеки.  Страниците станали прах, прахта, останали митовете и легендите. И те накрая на били нищо друго освен шепот в тъмни нощи и приказки на мъдрите бавачки, с които плашели децата преди лягане. И този шепот отстъпил пред забвението на времето и се забравил.

До големия удар…

Преди 5 хиляди години невероятно по размерите си заметресение, последвано от други невиждани катаклизми довели до сблъсък на Нерея. Един от континентите се ударил с този, който обитавали гаярите.  От сблъсъка цялата планета променила лика си, нови океани се формирали, стари пресъхнали, резултати от гигантски вулкани, издигнали се на тяхно място.

Живота по целия свят почти престанал да съществува. Единствено жителите на три от по малките континети успели да избегнат сигурна гибел, полетели на крилете на късмета.

След много векове те успели да добият кураж и да се опитат да потърсят оцелели. Но там, където преди се издигали могъщи дворци с кули до небесата сега те намерили други, напълно непознати за  тях по архитектура сгради,  обитавани от съществам които никои дотогава не мислел, че могат да съществуват. Някои от тях добронамерени, други зли и коварни, трети горди и тайнствени, всички те променили облика на Нерея и живота на хората завинаги и навсякъде…. С изключение на едно място.

Много след като вече знаели за новите си съседи, всички раси вече знаели, че в земите, управлявани от Гаяр нямало никой. Дали по странна извратена прищявка на съдбата, или по неведоми желания на боговете, но тази земя останала естествено изолирана от останалия свят с непроходими и дълбоки гори, умопомрачителни в своята величественост и висота планини, плашещи освен с острите си и високи скалисти върхове, и с легендите какво се крие зад тях. Лед, сняг и студ бяха сковали сега тези земи, обхващащи целия север. Замръзнали океани, не даващи никъкъв кораб да се приближи на разстояние достатъчно близо за лодка, ледени късове постоянно заплашващи моряците, никой капитан, та дори и най смелия и опитен пиратски главатар не смееше да припари до севера по море, а през планините не можеше да се мине.

Единствения вход бяха горите. И авантюристи не липсваха. Кралете на граничещите с вековните гори северни кралства даваха мило и драго за всеки, който съдбата бе захвърлила на прага им. Отдавна отказали се, след изгубени хиляди войни, да продължават сами да упортсват да разкрият загадката на империята на тайнствените могъщи гаяри, всички те бяха обявили, че ще платят теглото в злато на всеки, успял да разкрие загадката и да се върне жив да разкаже за нея. Покрайнините на горите бяха превърнати с времето на свърталища на банди разбойници, осъдени и изпращани насила в тях. Несмеещи да се върнат под угрозата от сигурна смърт в ръцете на кралските палачи, тя бяха създали свои селища вътре във вековните лесове, но никой не смееше да навлезе на повече от един ден път езда навътре. А тези които се престрашаваха, не се връщаха.

Всички обаче помнеха шепота за дървото на великите, и всеки таеше надежди, че един ден ще успее да разгадае мистерията му.

Роман “Три Свята” – Непознатия

В сутрини като тази, човек можеше да види очите на планински кози по склоновете на планината от един ден път на кон. Чистия въздух изпълва дробовете и а студа избистряше ума! А Дар определно имаше нужда от избистряне на ума и забравяне на снощната случка.

Вече на цели 10 години, той започваше да осъзнава значението на женските прелести и дори си имаше няколко завоевания сред кръчмарските слугинчета и прислужниците в хановете. Придобил достатъчно самочувствие, а и изглеждащ малко по-висок от връсниците си, макар и прекалено хърбав  от всички, които познаваше, той се радваше на завидна слава сред  женското съсловие . От известно време, наред с всекидневните гоненици, игри на топка и какви ли още не пакости и бели, Дар бе открил, че притежава дарбата да забелязва неща, за които останалите около него дори не подозираха. В гората от сгради, в която му се налагаше да живее, за него бе нормално да предусеща настроенията на хората около него, включително на градската стража и да си обира крушите веднага, щом усетеше, че става напечено. По този начин успя да си спечели славата на доста изпечен крадец, ненадминат в изчезването след бърза джебчийска работа. Което съответно още повече увеличи славата му сред въпросните случинчета.

При последния му „удар“ обаче, се натъкна на препятствие, което се оказа непреодолимо. Излизайки от къщата на доста богат търговец с взети назаем няколко дребни, но много ценни предмета, които мислеше да върне някога, и тичайки с главата обърната назад в очакване на охраната на търговеца, Дар се сблъска челно с дъщеря му, която в това време се прибираше, придружавана от огромна дойка, от събиране с  нейните приятелки.  За зла участ дойката позна предметите и нададе шум и крясъци, достойни за градската арена, които нямаше как да останат незабелязани и нечути и всеки в целия квартал. Но не това направи впечатление на Дар. Дъщерята на търговеца бе много красива. Подобна красота той не бе виждал досега, което го накара да зяпне и да остане така може би цяла вечност. За съжаление това попречи на инстинктите му и в следващия миг видя тежката пазарска чанта на дойката да се приближава стремглаво към главата му. Нямащ време да реагира, Дар искрено се удиви на красотата на небето над него, което така бързо изпълни светогледа му, легнал по гръб на улицата.

Изпуснал всички неща, които бе взел от къщата на търговеца, той си плю на петите, за малко успявайки да избегне близка среща с търговеца и охраната му, както и повторен удар от дойката.

Същата вечер, разказвайки на приятелите си за неуспешния опит, при което един от местните побойници направи кратък, но доста жлъчен коментар, обвинявайки го в лъжа за всичко, което Дар бе разказал. Задължен от честта си на крадец да отвърне подобаващо, той набързо се сборичка с момчето, при което бе повален в гръб от приятелите му и отнесе страхотен пердах.

Така, с много цицини по главата, с подут нос и едвам виждащ с едното око, Дар стоеше на една от стражевите кули по крепостната стена на града и се опитваше да избистри главата си, все още пулсираща от ударите предната вечер. От горчив опит бе научил, че подобни рани се лекуват само с времето и се налагаше да преосмисли действията си за следващата една седмица, в която тупаника, които бе отнесъл щеше да поотмине.

Гледайки далечните снежни върхове тази сутрин и наслаждаващ се на сутрешното слънце, което макар и не толкова топло, носеше приятна топлина по лицето му, дар не усети кога отминаха два часа.  Тъкмо когато реши да слиза от стената и да си намери удобно местенце да се покрие за няколко дни, колкото да утихне врявата, която със сигурност ще вдигне търговеца за неговото залавяне, когато в далечината забеляза конник, какъвто не бе виждал по тези краища на „света“ който той наричаше града и околностите му.  Привлякъл вниманието му, той примижа, за да може по-добре да фокусира фигурата. Яздещ огромен черен жребец, непознатия изглеждаше по голям и от коня си. Извисявайки се на седлото, той бе облечен изцяло в сиво, а лицето му бе наполовина покрито от качулката на дълго наметало, покривайки целия му гръб и свободно падайки по задницата на коня. Но не облеклото привлече вниманието на Дар върху конника, а стойката му. Яздейки бавно, но спокойно, отдалече си личеше невероятната сила, която бе стаена в този мъж. Привидно отпуснат на седлото, добре оформените му мускули на ръцете и краката потрепваха при всяко рязко движение около него, готови за действие.

Всичко това, а и кожата на странника, станала тъмна от времето прекарано на открито, говореха на Дар, че той бе опасен човек, който трябваше да наблюдава, защото подобни хора не идваха често по тези спокойни места.

Роман “Три Свята” – Краят

Един последен поглед, който се запечата в паметта му, и тръгна. И този поглед сега изникна пред очите на Дар.

Преди 5 години изобщо не си бе и помислял, че може да стане участник в подобно събитие. Сега, след 5 години на изнурителни тренировки на ума и тялото, на нечовешки студ и суха смортоносна жега, разсъждаваше съвсем различно.

Морето от стомана идваше към него и другарите му. Море, носещо смърт и разруха….

…Един поглед, едно лице, гледащо го как заминава през замъгленото и мокро стъкло на така познатия му прозорец….

Първата вълна на конниците вече бе в обсега му. Наведе се и замахна. Един конник падна, поразен от една от камите му. Още докато бе във въздуха още един го последва, неразбрал как зад него на седлото се е появил този мършав юноша.  Миризмата на кръв изпълваше ноздрите му. Около него битката се вихреше с пълна сила. Тела падаха, попарени от незнайни сили. Земята се тресеше от магията на собствените и вражите магьосници, опитващи се да дадат предимство на един от двата лагера. Нещо му подсказа, че зад него има движение. Наведе се светкавично и усети полъха на огромния меч, преминавайки през мястото, където допреди минута бе главата му….

…усещаше погледа на лицето, гледащо го през прозореца право в очите. Лицето, от което сега виждаше само смътна фигура, но което се бе загнездило в паметта му така, както лицето на първия човек, който бе убил.  Смарагдово зелените очи, така силни и в същото време така спокойни, че го караха да забравя всичко останало. Очи, виждащи и проникващи директно в душата му и правейки го неспособен да скрие каквото и да било от себе си…

Усети удара на тежкия боен чук върху гърба си, но не усети болката, която трябваше да последва. Миризмата на смърт и кръв го бе обладала и берсерка в него вече започваше да взима връх. Втория удар на поредния му противник го отпрати на няколко крачки и го просна на земята. Тялото му обаче упорито отказваше да се предаде. Погледа му за миг се замъгли, но след това стана кристален, започна да вижда действията на противнника си, още преди самия той да е започнал да действа. Покоси го за части от секундата, както и следващия, и следващия, и следващия….

…аха да каже нещо, но устните все не помръдваха, оставили малкото емоции неизказани. Както неговото, така и лицето отсреща знаеше, че няма смисъл от думи. Емоциите, които силуета на тези две възпълни устни показваше, бяха много по ясни от които и да било жестове и думи, които биха могли да се кажат в този момент. И Дар го разбираше напълно. И въпреки това тези устни се закотвиха в съзнанието му, спомняше си ги дори сега, напълно забравил за човешкото у себе си, отдал се на вихъра на битката, забравил кой е, забравил какво е, забравил защо е. Този поглед, тези устни, неизказаните думи бяха котвата, държаща ума му в една посока, неспособен да прескочи в пространството, от където мнозина не се завръщаха, пространството на безвременната лудост на битката, на убиването и на сенките.

И изведнъж всичко утихна. Получил бе шанс да се върне при този поглед, при тези устни и при пронизващите зелени очи. До следващата битка…

Роман “Три Свята” – Сънища

Сърцето на Дар се пръскаше от напрежение. Беше седнал в сламеника, който използваше за легло последните месеци, целия в студена пот. Цяла седмица вече не можеше да поспи спокойно повече от няколко минути. Още със затварянето на очите си, пред него първо излизаха картини на ужасяващи същества, на отвратителни и кървави убийства, и на гняв… Гняв така изпепеляващ, че събуждаше у него неподозирани сили.

Това не беше обаче нещото, което му пречеше да спи. Всяка вечер започваше с тези видения, но след това следваха сънищата…

Всяка нощ сънуваше два съня, един след друг, винаги в същия ред. Всяка нощ в продължение на една седмица те идваха все едно някой или нещо му ги пращаше, и всеки път всичко изглеждаше толкова реално, че си мислеше, че това се случва наистина. Въпреки че до болка познаваше и бе запомнил наизуст какво ще се случи във всеки един момент, почнеше ли да сънува, съзнанието му не помнеше нищо друго  от сегашното му ежедневие, освен кой е и какво умее с двете си ками.

След картините с чудовищата веднага като че ли нещо го пренасяше на улицата в родния му град, където бе отраснал и където бе изживял толкова много. Вече не бе момче, не бе дори и младеж. Въпреки че от стъклото на витрината на близкия месарски магазин го гледаше съвсем непознат мъж, Дар усещаше, че това е самия той, но вече възмъжал. Чувсташе силата си, бе уверен в нея и знаеше, че почти няма равен нему сред смъртните. Дори и да не се брояха безбройните белези по тялото му, в самия поглед на мъжа, гледащ го в огледалната повърхност на витрината се усещаше нестихваща воля за живот и опита на излезлия победител в безкрайни битки войн, готов да посрещне каквото му е отредила съдбата.

Докато се взираше в себе си, от другия край на улицата се чу тътен от падаща сграда и мощен рев. Този рев, гърлен и сковаващ тялото принадлежеше на нещо смътно познато, нещо древно, могъщо и смъртоносно. Втори тътен, и трети, и още един, и още един. И вече все по близо до него. Камите на Дар се оказаха в ръцете му, изникнали сякаш от нищото. Напрегнал всяка фибра от тялото си, той чакаше злото, което неумолимо се приближаваше.

От силата, с която бе ударена, последната рухнала сграда се разпадна на хиляди парчета. Отломки от каменните и стени се разхвърчаха на всички страни, като една падна точно на мястото, където допреди секунда бе главата му. Дар реши, че е време да действа. С няколко скока се озова на покрива на съседното до съществото сдание. И го видя – грозна, два пъти по голяма от волска глава, с шипове от началото на лъвската муцуна до края на дългата поне 5 човешки боя опашка, завършваща с огромен шип. Масивното, мускулесто тяло на звяра говореше за древна и огромна сила, а руините наоколо само подсилваха това предположение. Въпреки това той се движеше, сякаш по костите му нямаше тонове мускули. Но най-голямо впечатление на Дар направиха очите на звяра. Толкова приличащи на човешки, че почти можеше да се закълне, бе видял в тях искрата на мисълта, на доблестта и мъдростта. В следващия миг обаче срещу него гледаха две очи, напълно помрачени от жаждата за кръв, разруха и смърт. Вълната на умопомрачението бе отмила онова, което той сметна за добро, и на негово място се показа същността на съществото – чисто, ненакърнено, съвършено зло.

Дар познаваше силите си, затова и веднага разбра, че не може дори и да си помисли да застане лице в лице срещу звяра. Можеше единствено да разчита на по-малките си ръст и тегло на допълнителната лекота и бързина, която те му носеха. Реши да не чака, звяра все още не го беше забелязал, улисан в разрушенията, които сееше из града и това му даваше известно предимство. Направи кратка засилка от покрива на сградата, на която бе застанал и скочи към огромната глава. И разбра колко беше сбъркал в преценката си за бързината и ловкостта на съществото.

Опашката се завъртя, сякаш имаща собствен живот, независим от този на тялото, към което бе прикрепена и така го перна в гърдите, че го запрати право с камбанарията на близкия храм. Бе понасял и по-силни удари, но невероятната бързина на съществото го озадачи за момент, който едва не му струва живота. Още преди да се падне след удара с кампанарията, звяра вече бе до него и замахваше за втори удар с опашката, този път с шипа, директно целящ сърцето му. Само инстинкта му помогна да се помръдне с няколко пръста от мястото, където сега шипа остави огормна дупка в стената, откъртвайки камъни колкото главата му.

Постара се да не позволява повече на опашката да го достигне, като постоянно се движеше в близо до съществото и не давайки и възможност да удари отново. Направи няколко опита да нарани съществото, но камите му нямаха никъкъв ефект върху кожата му. Всеки удар сякаш намираше камък а не мускули и кости. Въпреки това продължи да упорства, но след около половин час на непрестанни атаки се отказа, подтикнат и от умората на битката, която бавно сковаваше краката и ръцете му.

В един момент на слабост обаче, звярът, който не показваше и най-малки признаци на умора и вече обърнал цялото си внимание към него успя да го уцели с един от ударите на дебелите си колкото волски каруци ръце. Уморен и неуспял да избегне удара, Дар бе просто смазан под тежестта му.

И точно когато вече бе готов да сподели участта на всички останали, които бяха погубени днес, усети нещо ново у себе си. Нещо бе предизвикало у него пристъп на нестихващ гняв, на изгаряща омраза към това същество. Докато досега той се биеше с него просто в опит да защото жителите на града си, сега единственото нещо, към което се стремеше бе да убива, да руши, да носи унищожение на всичко, до което се докоснеше. Сякаш вече не беше на себе си, а просто усещаше, че е вътре в тялото си и се наслаждава на болката, която причинява същото толкова много, колкото и на болката, която съществото причиняваше на тялото му. Вътре в тялото си, но без да има контрол над него. Вече не бе Дар, а нещо друго, нещо също толкова древно, зло и могъщо, колкото и звяра, с който се биеше. А може би и повече. С ехидна, почти луда усмивка Дар се отмести от линията на удара на съществото, и в същото време с един скок се намери на раменете му. Достатъчно бе само да докосне камите си до главата му и те влязоха в нея като топъл нож в масло. Докато огромното туловище се сгромолясваше на земята той отскочи, и може би поради странно желание на съдбата се приземи точно срещу витрината, в която допреди малко се гледаше. И когато вдигна очи към стъклото, видя причината за новооткриртите си сили.

От витрината го гледаха очи, изцяло черни и толкова дълбоки в своята празнота, че не можеше да се прочете никаква емоция в тях. Тялото му бе обгърнато в тънък слой сива прозрачна мъгла. Младежката физиономия, която бе имал по-рано бе отстъпила мястото на сериозно и мрачно лице, в което нямаше и капка милост. Станал бе Сянка….

….

Седеше на върха на кулата и наблюдаваше как останалите от вида му довършваха с камите си последните ланти в крепостта. Преди хиляди години точно лант, изпратен да го унищожи бе разрушил половината му роден град, бе отворил пред него вратите на Сенките, бе го направил това, което бе сега. Същества неподластни на магия, също толкова древни и някога толкова могъщи, колкото него и другите от вида му и единствено имащи страх от драконите, и то когато бяха сами срещу тях. Грубата си, първична сила черпеха от недрата на планетата. Някога горда раса на войни, преди няколко стотин години бавно, но мъчително паднаха под ударите на Древните и сега, превърнати в безмозъчни зверове по тяхна заповед нападнаха града.

Липсата на воля обаче ги бе направила уязвими, и Дар, заедно с другарите му, макар и вече по малобройни, се бяха справили със заплахата.

Седейки на върха на кулата, Дар се замисли. Колко ли още биха устояли срещу непоколебимата сила и древна мощ и магия на Древните. Толкова, колкото е нужно… Един път вече те бяха управлявали със страх, смърт и жестокост. Докато той и легиона бяха живи, това нямаше да се повтори!

Събуди се отново , плувнал в пот… Сънят се бе повторил. А дали бе сън наистина…?!

Роман “Три Свята” – Глава 1

- Момче е !!! – каза старицата, увивайки бебето в последните парцали, останали в къщата – как ще го кръстиш?
– Икалис – с едва доловим шепот промълви майката – Ще носи името на баща си.
Каскала умираше. Разбра го още в мига, в който започна раждането. Знаеше го отдавна, от времето когато я посети прастарата Етаниел, елфската пророчица, за която се говореше че е била свидетел на възхода и падението на империята на драконите, епоха, за която дори най старите елфи и джуджета говореха като за мит. Никой не знаеше кога точно е родена, но дори самите елфи говореха за нея със страхопочитание и достолепност.
– Денят, в който ме видиш за втори път, ще умреш – и бе казала старицата. И този ден се оказа денят, в който тя щеше да даде живот на сина си.
– Етаниел, заклевам те да се грижиш за … – последен дъх и след това тишина.
Погледа на Каскала остана завинаги вперен в сина и, сладко спящ в ръцете на древната елфка и изобщо неподозиращ, че вече е последния потомък на рода на Орлите…

**********************

Минаваше шестнадесетата година от раждането на наследника на Орловия род, но все още никой не знаеше за неговото съществуване. Етаниел умело бе успяла да убеди и четирите рода в смъртта на бебето, а с това и прекратяването на съществуването на най – могъщия от родовете. Вече шестнадесет години старицата се грижеше за бъдещия Могъщ, осигурявайки му най-добрите възможни учители за всеки род обучение.

Първи бе Ларет, първия измежду Могъщите, извел тъмните елфи до така лелеяната свобода и извоювал от подземните мерзки създания цялата Долна земя. Великия войн научи Икалис на изкуството на войната, показвайки му най древните техники за водене на близък и далечен бой и обучавайки го на всичко, което той самият знаеше за видовете стратегии и тактики за водене на война. Втори бе Де Ман – велик учител от расата на хората. Той показа на младия наследник мъдростите, до които се бе докоснал бродейки из вселената. Давайки му основите на трите науки – математика, история и най-важната – магика, Де Ман успя да въплати в младежа така необходимата за неговото бъдеще жажда за знание. С напредването на обучението си той успя да достигне и дори да задмине учителя си в математиката, а за останалите две показвапше рядка упоритост, макар и да не му се удаваха много. Трети и най важен от всички бе генерал Марат-Ка, великия Прокълнат, дал началото на „Епохата на битките”, довела до падението на неговата раса и до свободата на дракони, елфи и джуджета. Генералът показа на Икалис как да съчетава трите елемента на Пътя – воля, материя и самото време. Вещ пълководец и могъщ пророк Марат-Ка знаеше каква съдба бе отредена на последния от Орлите и не пестеше сили за да го подготви колкото може по добре, за да успее да извърши нещата, за които бе предопределен.

Много трудно успя Етаниел да призове, а след това и да поддържа духовете на тези отдавна мъртви мъже достатъчно дълго, че да успеят да предадат на момчето необходимите знания. Но най-важното тя сама му предаде. Разказа му откъде произлиза, за неговите родители, за произхода на неговия род и за роднинската му връзка с древния и отдавна изченал род на Драконите. Така момчето знаейки своята древна история се научи да уважава и да се гордее с рода си. А това беше много важно с оглед изпитанията, през които му предстоеше да премине…

Беше денят на трите изпитания. Всеки от четирите рода – Лъв, Вълк, Кон и Тигър бе излъчил своя кандидат, който щеше да опита да премине и през трите изпитания и да остане жив, заемайки с това позицията отдясно на Могъщия. След смъртта на повелителя на тъмните елфи той щеше да го наследи като следващия Могъщ.

Изпитанията целяха да елиминират кандидатите, които не бяха годни да се справят с тази отговорност. Живота в долните земи на бе никак лек за Тъмните елфи. След като овладяха по-голямата част от сегашните територии те трябваше да се организират много по – добре, за да могат да защитават новите земи. За тази цел Шестте тогава рода основаха деня на трите изпитания, който определяше единствения достоен да поеме бремето и отговорността да защитава милионите Тъмни елфи, заселили се в дълбините на майката земя. След толкова много време родовете намаляха до четири, след като двата най могъщи – Дракони и Орли влязоха в конфликт с останалите 4, довел до тяхното унищожение. Въпреки всичко обаче денят на трите изпитания продължи да се провежда, а изпитанията в него останаха същите….

– Тишина!!! – гръмовния глас на главния жрец на народа на тъмните елфи се разнесе из огромното помещение, използвано само и единствено за денят на трите изпитания.

Таванът му не се виждаше, подпрян от масивните сводове на базалтовите колони, така дебели, че две дузини от личната гвардия на Могъщия нямаше да успеят да ги обхванат с ръце. По тях личаха изсечени древни руни от времето на прокълнатите. Единствената светлина в залата идваше от огромен светилник, незнайно как вкаран и монтиран в залата. Веригата, на която бе закачен бе пусната отгоре и никой не бе виждал другия и край. Други 4 спомагателни вериги, всички също толкова дебели, поддържаха неподвижността на чудовищната лампа. Естествено, светлината не стигаше за голямата зала, но заедно с извисяващия се над всички присъстващи глас на жреца, бе напълно достатъчна да накара дори и невръстните бебета да замлъкнат и най – словоохотливите сред жените да престанат с така обичните си клюки.

След като злокобната тишина обви всичко наоколо жрецът продължи:

– Както всички знаете днес е денят на трите изпитания. Изпитанията, които ще ни донесът отговор на така чакания от всички въпрос. Родил ли се е най – после следвашия Могъщ. Нека всеки от четирита рода да посочи единствения достоен да се изправи пред изпитанията.

По традиция пръв излъчваше своя кандидат родът, чиято кръв течеше в сегашния Могъщ. А последния такъв бе Милакриус от рода на Тигъра. Затова първи напред излезе глашатаят на тигрите и съобщи:
– Великите Тигри избраха Кениън, син на Йелерах като единствен достоен да се изправи пред Великите Три.
Малка пауза, след това по предварително изтеглен жребии започнаха да излизат и да обявяват имената на своите избраници и останалите родове.
– Великите Коне избраха Мелох, син на Велес като единствен достоен да се изправи пред Великите Три.
– Великите Вълци избраха Итан, син на Перик като единствен достоен да се изправи пред Великите Три.
– Великите Лъвове избраха Лейла, дъщеря на Именах като единствена достойна да се изправи пред Великите Три.

При споменаването на последното име в цялата зала, с изключение на ъгъла определен за рода на Лъвовете настана смут. Всички обсъждаха изборът на най – благородния от родовете. Никога досега не се бе случвало подобно нещо. Никога досега в хилядолетната история на тъмните елфи никой от родовете не бе определял жена за кандидат, който да се изправи пред трите изпитания.

– Тишина, моля ви!!! – жреца се опитваше да вътвори ред в хаоса, внесен със съобщаването на кандидатът на рода на Лъвовете – Никъде в писаните и неписани правила и закони на тъмните елфи не е казано че жена не може да се опита да премине през трите изпитания. – добави той след като тълпата утихна – След като благородните лъвове са решили да повелят съдбата на тъмните елфи на една девойка, то значи тя има необходимите качества, за да се подложи на трите изпитания. Лейла от рода на Лъвовете – готова ли си да се изправиш пред великите три? – започна отново с ритуален напев жреца.
– Готова съм – кратко, но твърдо отговори девойката.
Едва 16 годишна тя бе висока колкото кандидатите на другите родове. Всеобщото мнение бе, че тя ще бъде следващата жена на Милакриус. Никой не очакваше такава изненада от страна на нейния род.
След нея се изредиха да потвърждават думите на глашатаите си всички кандидати. След като и Кениън потвърди участието си в изпитанията Синай зададе последния ритуален въпрос, след който щеше да обяви началото на изпитанията.
– Има ли други кандидати, желаещи да се подложат на трите свещени изпитания. – това бе по-скоро реклика, предшестваща завършващото изречение. От стотици години никой не смееше да се отлъчи от волята на собствения си род и сам да предложи канидатурата си.
Тъкмо когато жреца си отвори устата да обяви края на ритуала по показването на кандидатите в края на залата, зад всички участващи се появи съсухрена старица, която обаче всички познаваха и уважаваха, най-малкото заради годините и мъдроста и.
– Аз имам какво да кажа по този въпрос, ако великия жрец няма нищо против да ме изслуша.
Цялата зала се обърна да види кой си позволява да смущава церемонията. Когато обаче най близките елфи в залата разпознаха жената – всички се отдръпнаха да направят път на Етаниел и спътника и – младеж на около 15-16 годишна възраст, с мускулесто и пропорционално развито тяло. Лицето му бе спокойно, излъчващо благородство и мъдрост и успокояваше другите с погледа си. Не това обаче направи впечатление на заобикалящите ги. Най интересното във външността на непознатия бе косата му, или по точно две неща, свързани с нейната фризура. Тя бе дълга до кръста, вързана по маниер, използван само от един от родовете, считан за изченал от преди 17 години. Този род бе рода на Орлите. Още по необяснимо обаче бе защо странника си бе позволил да боядиса краищата на косите си в небесно синьо, наподобявайки изчезналия от хилядолетия и най велик и могъщ от родовете – този на Драконите. Единствени те имаха коса, която бе естествено синя в краищата си.

– Владетели на родове – уважаеми присътващи членове на 4-те велики рода, велики Синай – гробно мълчание настъпи в залата още с първите думи на прастарата елфка – днес е денят, в който кандидатите на всички родове ще опитат да станат наследници на Великия Милакриус. Както всички знаят тук са се събрали кандидатите на всички родове, без два – тези на Орлите и на великите Дракони. За рода на великите знаем, че е изчезнал преди хилядолетия и само части от тях са били откривани у членове на някои от другите родове – доказателство, че всички 5 останали рода произлизат от Драконите. А какво можете да ми кажете за рода на Орлите, забравен от вече 17 години.
– Орлите дръзнаха да окупират властта над тази земя в момент, когато това бе недопустимо – стария Перик гласно изрази мнението на останалите родове – Всички знаят че никога един род не е управлявал тези земи самостоятелно, а и никога няма да бъде позволено това д се случи отново. Затова ние се надигнахме и прогонихме тираните от земите ни, обричайки ги на гибел.
– А какво ще кажеш за сегашното управление братко Перик – отвърна старицата. Твърдиш, че не може един род да управлява земите ни, но какво правят Тигрите в момента. Всички по-важни постове са заети от техни наместници. – при тези думи Етаниел стрелна с поглед Великия, който обаче не отвърна с нищо и изобщо не показа капка чувство в погледа си.
– Сега е различно.
– Нима!!! – а може би си така благосклонно настроен към сегашното управление само защото след унищожението на Орлите рода на Вълците получи лъвския пай при разпределнието на техните земи и имущество. А всички знаем колко богати бяха те…
– Това е минало вече – намеси се главния жрец на тъмните елфи – Тук сме се събрали, за да подложим кандидатите на трите изпитания и да определим следващи велик, при положение, че някой от тях успее да оцелее след това. Не разбирам каква връзка може да има появяването ти заедно с този самозван странник с великите три?
– Прав си жрецо, но само за това, че нещата, споменати от мене трябва да се обсъдят на друго място. А сега.. – както всички от тук присъстващите знаят и както ти посочи в твоята встъпителна реч право на участие в трите изпитания имат кандидатите на всички родове и това е неоспоримо. Затова искам да представя на всички и един от двама то оцелели след клането над Орлите преди 17 лета – Наследника на Орловия род, потомъка на великите дракони – Икалис, син на Икалис и Каскала.

При споменаването на рода на Икалис от тълпата се чуха всякакви коментари. Едни искаха да се прогони незабавно самозванецът. Други стигаха дори по-далече, искайки унищожението му. Единствено от рода на Лъвовете и отчасти на Вълците останаха равнодушни с появата на наследника на Орловия род.
– Мислите че съм самозванец – гласът на младия Орел бе спокоен, плътен и силен. Мислите че съм боядисал косата си, за да приличам на нашите предци. Е, аз съм готов да се изправя срещу всеки и да му докажа, че съм итински драконов син. Има ли желаещи!!!
– Това не е необходимо, а и залата на трите изпитания е свещено място и всякакви битки, освен тези, включени в изпитанията са абсолютно забранени. Боговете наказват всякакво светотатство със вечно прклятие – жрецът бе възвърнал спокойното си и безизразно лице – Както всички отлично знаят последните два пръста от дължината на косата на драконовите потомци винаги остава с цвета на небето, независимо от дължината на самата коса…

Още неизрекъл думите си дългите коси на младежа се свлякоха на земята, изрязани от камата на Икалис. Мигновено последните няколко пръста от оставащата коса станаха отново небесно сини. Очите на всички присъстващи се разшириха до болка. Никой не очакваше такова развитие на събитията. И четирита рода очакваха кандидатите им да се подложат на изпитанието и никой да не го завърши, защото от много години дори по силни и могъщи кандидати бяха падали мъртви опитвайки се да преминат през великите три. Сега настроенията на бяха по различни. Предния път всеки от родовете бе подбрал най добрите си кандидати и те се бяха провалили. Не че това омаловажаваше постиженията на сегашните кандидати, но никой от владетелите не мислеше че кандидатът избран от него ще постигне нещо запомнящо се тази година.
Единствено Именах, владетеля на благородните лъвове таеше надежди за дъщеря си, но за всеки случай бе готов да се притече на помощ на момичето в случай, че се наложеше. Разбира се това щеше да означава срам за рода му, но той бе готов да понесе всичко, стига това да не доведеше до гибелта на най-малкото му и единствено останало живо дете. Дълго той я бе увещавал да не участва в подборните състезания на рода, който определяха кандидатът, но момичето бе упорито…
– Също като мен – помисли си владетелят – но няма занчение какво си мисли тя и какво ще последва. Ако и косъм падне от главата и ще се намеся…
Нещо прекъсна умисления владетел. Като мълния връхлетя върху нищо неподозиращия Икалис наемния убиец. Само Именах, ветеран от много битки и мнократен шампион на боините състезания на великия успя да проследи движенята му. „Явно някои е пръснал много злато за да не може момчето да участва в изпитанията.„ – помисли си той…