Category Archives: Travel

Връх Ботев

Пътеписи – Ботев

Отново с Иван, отново Балкана, отново маршрут Е3 (Ком – Емине). Малките неща, приятелите.

Октомври 2013 получих контузия, скъсал съм медиален мениск, без да знам. Коляното се поду на връщане от връх Мургаш (предния пътепис) и едвам ходех накрая. Мина ми, отока падна, продължих да играя футбол със същата страст и емоция, а и с рутината, която имах. Карах сноуборд Януари месец, без да подозирам, че с всяко напрежение, с всеки мач, с всяко спускане – коляното става по-зле и по-зле. До момента, в който имах сили да играя, имах въздух, но след определен момент в мача, в който коляното каже “Щрак”. След това всичко приключва. В началото, около час игра, след това 40 минути, след това 30, докато накрая при най-малкото усилие чуя “Щрак” и всичко свършва.

Следва операция, 3 месеца възстановяване, още 3 в разходки, каране на колело, подтичване… и пазене.

Ден 1 – Лека Тренировка

В един момент в средата на лятото, Иван ми спомена, че вече планува похода в Рила, за който бяхме говорили. Изненада ме! Аз не можех да изкарам половин час пеша по асфалт, камо ли 4 дни в планината, и то Рила, където в един ден денивелацията беше чудовищна. Въпреки това само казах “Отиваме”. Когато дивото зове, нищо не може да го спре. Обичам планината и не мога без нея. Затова въпреки контузията, реших, че ще се пробвам.

Един месец преди да дойде времето на похода, реших да се пробвам с нещо възможно най-леко. В офиса един колега спомена, че има маршрут до Черни Връх на Витоша, който е два часа максимум, и то полегато и с минимално натоварване. Не можах да повярвам, но попитах, дали има желание да ме отведе, защото не съм минавал от там, а и Черни Връх беше логичното начало на толкова дълго отлаганото ми предизвикателство по качването на 10-те първенци на България. “Ако ме заболи се връщам” си казах и се разбрахме с Тони да ме отведе.

Качих се, върнах се, коляното леко ме наболя накрая на слизането, но нямаше драми.

Обнадеждих се, но все още имах големи съмнения за Рила. Въпреки това не казах нищо и продължих да се готвя полеко.

Няколко седмици преди да заминем обаче, прогнозите не вещаеха нищо добро за времето по време на похода ни, затова решихме, че няма да рискуваме. И на двамата обаче не ни се искаше да останем без планина и вместо Рила избрахме дестинация в Централен Балкан, която се явяваше продължение на маршрута ни от миналата година – Априлци –> Хижа Плевен –> Връх Ботев –> Хижа Тъжа –> Резерват Пеещи Скали –> Хижа Мазалат –> Географския Център на България в месността Узана над Габрово. Времето в Балкана като прогноза поне беше добро, затова в крайна сметка решихме там да отидем.

След три опита, най-накрая, ако всичко беше наред, щях да се кача на Ботев!

Когато дойде деня, отново трябваше да пътувам с автобус. Миналата година Иван трябваше да спира автобуса да не ме остави в София, но тази щяхме да се съберем в Априлци и затова нямах избор, освен да се постарая да го хвана :) Бях на автогарата половина час по-рано, пих кафе, закусих и даже успях да си взема вестници за из път :). Тъй като обаче се казвам Ивайло Иванов, на последната спирка, на която се почиваше за 5 минути все пак напомних за себе си и се наложи да тичам, за да се кача :) Стигнах точно в момента, в който администраторката казваше на шофьора “Липсва ти един”. А когато най-накрая слязох в Априлци, се оказа, че съм го направил на грешната спирка, и чаках Иван да ме настигне. Добре че го караха с кола, че иначе не се знае какво щеше да ми се случи ако трябваше да бъхта из цялото Априлци за да стигне до мен!

И така, събрахме се, напазарувах от селския хипер и потеглихме към хижа Плевен. Иван го докараха семейството на сестра му и заедно с приятелката му решиха да ни изпратят донякъде по пътя. Донякъде се качихме с колата, но след това вече нямаше как и продължихме пеша. По пътя намерихме сърна, ударена явно от кола, и захвърлена настрани, за да не се вижда. Незнам какво да си мисля за подобни хора, да ги кълна ли, да ги защитавам ли. Спомних си какво ми казваше инструктора докато кормувах – “Ако животно ти излезе срещу колата, удряш го челно, а не завиваш”. Искрено се надявах това да се е случило и тук. Не видях с очите си сърната, защото бях напред, затова реших, че не искам да си развалям първия ден от похода с мъртви животни и продължих нагоре.

Малко след това компанията ни реши, че е време да се връщат и се разделихме. Оттук натам вече бяхме сами. Продължихме по асфалта докато стигнахме до товарния лифт към хижата, където почваше и пътеката нагоре. И тук вече разбрах, колко много съм се самозаблуждавал, като съм си мислел, че съм готов за похода.

Само за един час си изкарах всички видове дробове нагоре (за сравнение, през 2013 това се случи след 4 часа плътно качване към хижа Ехо). Краката ми станаха оловни, влачех се като червей, и се гърчех нагоре с всяка стъпка.

Тъкмо когато си мислех, че няма как да стане по зле, Иван ме ободри като с репликата “Утре до Ботев са 5 часа по идентичен наклон”. Добре че беше доста пред мен, че иначе щях да го ударя с щеката :),

Бяха чувал от него и други приятели, че хижа Плевен си е почти като хотел. Имайки предвид, че беше ниско, а и имаше товарен лифт до там, не се учудих, когато горе заварихме добре поддъжана хижа, обособено барбекю, дворче и шезлонги с невероятна гледка:

Гледка от хижа Плевен

Аз на Шезлонга

След като пристигнахме, заварихме няколко души само, може би заради лошото време, и половината от тях се оказа, че си тръгваха обратно няма и 10 минути след като ние дойдохме. След това останахме само ние двамата с Иван, двете огромни бернски пастирски кучета, двамата хижари и други трима пътешественици, който обаче бяха в хижата само за вечерта и на следващия ден слизаха обратно в Априлци.

Предвидливо знаех, че Иван не носи бира на планина, затова купих две кенчета, за да можем както си е по традиция да ги изпием за добре дошли на първата хижа от похода. Отворихме биричките, полегнахме на шезлонгите и набързо обсъдихме от гледката около хижата до миналото вече световно първенство и предстоящите сблъсъци в А група.

Направих и няколко снимки на верандата пред хижата:

Връх Ботев от хижа Плевен

Връх Ботев от хижа Плевен – там някъде в планината.

Нощ над Връх Ботев

Нощ над Връх Ботев

Успяхме с доста мъки да подпалим наново огъня от жарта, която ни оставиха предните скараджии и след като почакахме доста да се получи жар от мокрите дърва, които ни бяха казали, че можем да ползваме, най-накрая изпекохме няколко наденици и хапнахме подобаващо.

За съжаление това беше все още рано през нощта и след като хапнахме имахме доста сили, така че не можехме да заспим, затова слязохме долу да гледаме волейболния мач между нашия национален отбор и този на олмпийския шампион Русия. Нашите поведоха 0:2 гейма и ние решихме, че мача не си заслужава да се гледа, затова взехме две хилки и едно топче и се възползвахме от масата за тенис в хижата. Изобщо не подозирах, че Иван е толкова добър на тенис на маса, на бързо ме смаза 4 игри, но след като разменихме хилките (оказа се, че неговата е доста по-добра), оказах малко съпротива и взех все пак три игри :). В крайна сметка ме би още три и понеже след 10 игри бяхме поуморени си взехме по една бира и решихме да догледаме мача, защото изглежда бе станало интересно и Русия се бяха върнали в мача с един взет гейм.

По-добре да не се бяхме връщали пред телевизора. Колкото и да обичам волейболните ни национали, и колкото и да признавам, че имат най-големите отборни успехи (може би след гимнатичките от ансамбъла ни по художествена гимнастика), винаги ми е правило впечатление колко са малодушни. Колкото потенциал е имало винаги в отбора ни, толкова и малодушие и никаква амбиция и жажда за победа е имало. Няма важен мач, който да е бил на кантар срещу силен съперник и ние да сме измъкнали. Винаги сме били така, и въпреки че имаме едни от най-силните волеболисти за последните години, никога не сме успявали да надскочим този страх и да покажем острота и спортна злоба и воля за победа, с която се отличават големите отбори.

Но, откъснах се малко от основната тема :) – след мача Иван ме разведе из региона (в изключителна тъмница бих казал) и ми показа красивата сянка на хижата на ПСС. След като на връщане за малко не си строших врата по камънаците в тъмното, успяхме да се приберем и си легнахме, готови за ранно ставане и атака на връх Ботев на следващия ден.

Ден 2 – Или как да си сгрееш душата

На сутринта, установявайки, че сме станали преди хижаря, ударихме по едно студено нескафе 3 в 1 (което повече не бих опитал) и след като Иван ми описа маршрута накратко, тръгнахме към връх Ботев. Още преди да тръгнем, знаехме, че това е най дългия преход, но дори и не предполагахме, че ще ни толкова дълъг :)

Пътеката до върхът минаваше през ски пистата, която Планинската Спасителна Служба използва за тренировъчна по време на обучителните си семинари. Тук е момента да спомена, че взех от приятелката си щеки, защото Иван постоянно ми повтаряше колко били удобни и помагали в за намаляване на напрежението в планината. Макар да не споделям неговия огромен ентусиазъм спрямо тях, все пак с чиста ръка на сърцето мога да призная, че щеките са изключително полезни и помагат много, особено, когато трябва да качваш 5-6 часа 60 градусови наклони:)

Та, тръгнахме по пистата, и след точно 200 метра нагоре по склона разбрахме, колко много не сме подготвени за подобен тип изкачване. Въпреки че си починахме след само 1 час и половина качване предния ден, само след малко качване по пистата краката ни загубиха ентузиазма си и разбрахме, че нагоре ще бъде мъка. Въпреки това, лично за мен беше предизвикателство най-малкото защото това ми беше първото по сериозно изкачване след операцията. За всеки случай Иван ми даде едната си наколенка, за да може да няма проблеми нагоре.

В края на пистата намерихме къщичка, излязла като от сериите на Беър Грилс в култовото му шоу:

Беър Грилс Стил

Аз, оцелявайки…

Това нещо ни даде сили, защото в планината трябва да се радваш и на най-малките неща, да намираш хубавото и в най малкото парченце скала, да се направиш на гущер и да се печеш на някой камък, да седнеш и просто да наблюдаваш птиците, природата, небето и всичко, заради което си дошъл и заради което аз обичам планината толковова много!

Отново тръгнахме нагоре, този път през малко гориста местност и през по-равен терен с неголяма денивелация на качването. Починахме си през това време, но в мометна, в който отново взехме да се правих на планински козли из чукарите над гората, от където минаваше пътеката, коляното ме заболя. Най-интересното беше, че не ме болеше коляното, което бях оперирал само няколко месеца по-рано, а другото, здравото, в което хирург до този момент все още не е влизал. Та вместо да си сложа наколенката на болното, аз я сложих на здравото коляно. Разбрах вече със сигурност, че съм тотално неподготвен за това нещо и че ще трябва да разчитам повече на волята ми да стигна до връх Ботев, а не на актуалните ми в момента физически сили. Постепенно терена отново се изравни, и вече в алпийската част на Стара Планина отново имахме възможност да натрупаме сили, за последното и по думите на Иван, най-тежко изкачване до върха. За щастие, гледките от непрестанното ни изкачване винаги оставаха изключителни и винаги когато имахме възможност аз вадех фотоапарата и снимахме. Една снимка, с която особено се гордея е:

Неестествена Светлина

Неестествена Светлина

Пътепис – Back to the future

This is a tale of history, a tale of past glory, present chaos and future … well, just future

It all began in the early summer, when after a trip to the town of Sandanski, a small group of BOR’s finest travelers decided a trip needs to take place to visit the old Bulgarian capitals – Pliska, Preslav and Veliko Tarnovo.

During the preparation for the trip a few good heroes dropped out due to a various number of reasons, but the rest of us made up for them:).

 

On a beautiful Saturday morning we took off from the parking in front of our office, which turns out to be our new starting point. Due to some misunderstanding between the three drivers we had to split up and come back together at a gas station near the town of Pravetz. This gave the team the opportunity to have a quick snack.

pic 1

After we reconnected with our lost third car we re-started the trip and soon Stara Planina Mountain was already behind our backs. After we got off the Hemus highway and took the road to Veliko Tarnovo something amazing happened. Imagine you are in a fantasy movie and you are walking on a road so straight you can’t see a turn anywhere kilometers ahead. And everything around you is covered in a soft, white fog, just came out of the ground and going up to the sky in silky thin lines. It wasn’t anything like the thick, heavy fog that comes into mind when we read the word fog, just a meter off the ground, and almost ghostly transparent. Everything was so magnificent that even now I regret I had to drive instead of just looking at it and enjoying it.

With no other interesting things while on the road we finally got to Veliko Tarnovo. After reserving a villa in advance during the week before the trip it turned out we can’t find it as easy as we thought it will be due to some of the people in the group already been in this city before. However this happened to be a real adventure with us going round in circles for about almost 45 minutes :). Finally, with our last drops of patience running out we found the villa just beneath the legendary Tzarevetz and its fortress.

Since it was already late in the day and all of us were starving we decided to take a walk in Veliko Tarnovo and find some nice place to have something to eat. We were told of a nice restaurant we ca have a good meal for a good price, but when we arrived it was full and we had to find somewhere else to go. After a few attempts we found a big enough table in a pizza restaurant. Without any hesitation all of us ordered something and while waiting we enjoyed the beautiful view to one of Veliko Tarnovo’s monuments – The Town Gallery.pic 2

 

I have traveled a lot in BG, but I can say with a clean conscience, that the pizza I had that day was one of the most delicious ones I have ever had. And this goes not just for that pizza, but for all the meals we had that weekend.

After a quick walk we decided to go back to the villa and start preparing our  BBQ dinner:). And then the fun started. The owner of the villa was still living in the 80’s or even 70’s. He had to explain everything to us twice, which was not bad, but then we started being charged for small things he “forgot to mention”, like tourist taxes, toilet paper, hot water for doing the dishes after wards(the water for the baths was not included thank God :) ) and so on and so forth. At the end we even had to go and look for our own BBQ preparation products such us charcoal, light and others. Since it was already too late and we have already pre-paid the villa we had no choice but to stay. Other than that everything else was OK and we started preparing the “pardzholi”.

One of the reasons we went to Veliko Tarnovo was to witness the “Sound and Light” spectacle. Since I have already fired up the BBQ I didn’t had the chance to go and see it from the best point of view possible, as the others did, but had a pretty good view from where the villa was situated. Although the show was not in its full length and without all the effects it was great. To see this fortress during the night with the different lights shining it up is really a lifetime experience and a true “must see”.pic 3

 

A curious thing happened then. When the others went to see the “Sound and Light” spectacle they seem to forgot I didn’t go with them and lock me outside the villa doing the BBQ. The BBQ however was placed on a balcony with no other entry inside or outside of the villa except the one already locked:). The dining room was even locked, which was strange as it was inside the villa doing this was meaningless. Good thing the fridge was not locked out as well as all the beer was in it:).

Without going into details about the rest of the night I can only say everyone lost of bit of himself that night:).

In the morning we finally went to see the fortress itself and experience what it was to live in one of the world’s most biggest and majestic cities of the old ancient times.

I won’t go into details about all the historical facts and legends about the town and the fortress itself. This information can be found in many places, one of which is below:

http://travelblog.bg/news-id3818.html

The better way to describe it in my opinion would be to explain how it felt to walk into the steps of the kings, to feel the blood that our ancestors spilled to protect it, the glory of the Bulgarian empire, to which even the roman emperors have claimed their loyalty, some of them even died in the fortress’s towers.

But let’s start from the beginning….

For a person from the southwest end of Bulgaria, where there aren’t such big and well preserved ancient or medieval fortresses I was astonished by the sheer  size of the walls, of the town behind them and everything in it. I am also really keen on learning historical facts and study ancient offense and defense strategies. Based on the town’s location and the way the fortress was built I can surely say that no man would have ever taken it if it was ruled and maintained properly. 3-4 meters  wide walls, that surrounds the whole Tzarevetz hill with some of them going down into the  river bed surrounding it in combination with the height of the hill itself and the near vertical rocks makes the fortress a true marvel of the ancient Bulgarian military strategy.  Unfortunately we all know what happened in 1393 A.C.

We didn’t have the time to walk around the whole hill, but from what I could see the things historians say about it not having a spot where a church, a castle, or another administrative building wasn’t built are true. In its peak the hill had 3200 inhabitants, most of which were the people ruling Bulgaria at that time. During our walk I saw that the actual architecture of the city was really beautiful and everything that was built inside the city walls was in a perfect order, regardless if it was a water tank, a church, or the king’s palace.

We had a tour around the city walls, or at least the front side, just next to the main city gate. During this time, although most of the fortress’s walls were restored and are not the original ones, while I was walking on and around them I felt like I have belonged there all my life, and I am certain all  people that have visited the site that day with me felt the same.  It is really

But the best feeling for me on that trip was yet to come. After we finished our tour around the city walls we went to see the King’s palace and its citadel. Half of the citadel’s surrounding walls were well preserved we were able to see them. Imagine what was my feeling when I stood just in front of a 20 meter high, 5 meter thick wall made of stone. I felt like something very, very small, but at the same time I was proud my ancestors were able to build such defense installations back in 14th century.

We then went on the top of the wall and checked out the view. I could see the whole city of Veliko Tarnovo and even further away! Great strategically placed fortress!:)

After all this we went to see the church, which was positioned on the top of hill the fortress was built on. In there we found that it is a newly built one, but an almost 100% match to what the old ancient church was during it’s original state. On the top of the church there was a platform (again, as per the ancient church’s design), on which the Bulgarian Kings could see what is happening in the city below and give orders in times the city was under siege.

This is where for me the best moment in the whole trip was. Standing there, with my eyes closed, feeling the wind blowing in my face. And the moments after I opened them. I felt like nothing else matters, I felt part of the history of my country, I felt like becoming one with that history. Knowing I was walking in the steps of the kings that once ruled an empire of Bulgarians, Greeks, Romanians, Serbians and with a title recognized by both the Pope and the The Ecumenical Patriarch felt like a fantasy and something unreal I am not worthy of. It felt great!!!:)

During that weekend I was in Bulgaria’s past with the people the country’s future belonged to. Back to the future!!!

Пътепис – До Мургаш и назад

Цяла седмица ми беше черно, проблеми в работата, проблеми вкъщи, затова когато Иван ми каза “Искаш ли да се качим до Мургаш в неделя”, въобще не се и замислих – имах нужда от това. Имах нужда, да си почина от стреса, от динамиката и бързината на сивото градско ежедневие. Затова и веднага приех!

Иван ми каза, че е прегледал маршрута и всичко било изчислено. Честно казано, на мен въобще не ми пукаше :), просто исках да се махна някъде и да си почина за един ден, без да мисля за нищо друго, освен да снимам с фотоапарата есенните пейзажи на стара планина. Още предната седмица ми минаха мисли за есенни снимки през главата, докато се прибирах от Сапарева Баня и минавах през клисурското дефиле между Дупница и Самоков. Още тогава исках да почна да снимам, защото около мен бяха изброени абсолютно всички есенни планински багри – от бледо жълто, през наситено оранжево, до тъмно червено и кафяво. Имах чувството, че всяко дръвче, всеки храст се е издокарал като за последно в очакване на така чаканата от мен зима. За съжаление обаче точно тогава, освен мен, в колата карах и колеги от работата, че се прибирахме от тийм дринкинг и обмяна на алкохолен и професионален опит, а понеже бързаха да се прибират нямаше как да ги накарам да се шляят с мен няколко часа в горите наоколо в търсене на необикновени и красиви неща за снимане.

 

Та, неделя сутринта Иван ме взе с колата и тръгнахме за село Бухово, което щеше да е отправната ни точка за покоряване на местния старопланински първенец. Понеже обаче Иван не беше закусил още, а нямаше как да я караме нагоре по пътеките без енергия, тръгнахме да търсим баничарница някъде, за да може той да хапне, а аз да изпия едно кафенце. След като с лека доза недоверие и малко интерес наблюдавахме как осите в баничарницата на пазарчето в Мусагеница щъкат из закуските, решихме да си пробваме късмета на Плиска, защото знаехме, че там има “Софийска Баница”. Отидохме, обаче не успяхме да намерим баничарницата, защото явно я бяха преместили, и затова Иван си взе бутер банички от хипера, помещаващ се в сградата на старото кино там. Съответно си взехме и по едно кафенце от магазинчето в подлеза под булеварда там.

 

Хапнахме, изпихме си кафетата и се запътихме към Бухово. За пръв път минах по новата част от магистрала Хемус този ден и смея да кажа, че останах очарован. От всички, които се направиха през последните години, този участък е най-качествения по мое лично мнение и километричните задръствания при гара Яна си заслужаваха със сигурност.

 

Намерихме отбивката за Бухово сравнително лесно и след кратко пътешествие из необятните бетонни стени на динозавъра в Кремиковци, стигнахме в Бухово. Оставихме колата на центърът на селото и тръгнахме по пътя към върха. Тук е мястото да спомена, че село Бухово ми направи впечатление на село-призрак. Разпадащи се и изоставени блокове и къщи, огромни халета, изпозвани някога най-вероятно за нуждите на комбината, почти липсващи хора…. Западащо село, което обче още пазеше някои от хубавите черти на комунистическата строителна мисъл. Изобщо не очаквах в подобно забравено от бога място да намеря главна улица с по две платна в едната посока, които са разделени с канал и алеи от двете му страни, точно като този минаващ през центъра на София, но в по-малки размери. Личеше си, че това нещо не е поддържано и канала отдавна не се изолзва за нищо друго, освен да събира селските боклуци, но самия факт, че го има там и по алеите му човек може да се разходи ми направи много добро впечатление.

 

Но стига за село Бухово. Иван беше проучил маршрута нагоре и по данни на форумнисти, пътя до върха беше около 4 часа пеша. Имаше много добре обособен коларски път, който водеше чак до метеорологичната станция на върха, което още повече ни улесни. Затова и преценихме, че няма да си даваме зор. Започнах и да правя есенните си снимки, като доста често се спирах, за да снимам това или онова, или просто да щракам за удоволствие, без да фокусирам върху нищо определено. На няколко места намерихме големи шипкови храсталаци, и затова решихме на слизане от върха да отделим половин час някъде да си наберем шипки, които да добавим към мащерката от Централния Балкан. Изобщо и Иван започнахме да ставаме билкари и половина и почти сме си осигурили чая за зимата:)

Въпреки, че изобщо не сме бързали, се оказа, че стигнахме хижата под върха за 3 часа, вместо за нормалните 4, което ни озадачи, но и ни даде възможност да отпочинем малко преди да форсираме върхът.

 

Самата хижа Мургаш заварихме в ремонт, или поне така си мислехме. Пред нея трима господа си бяха захванали сладка приказка на ракийка и салатка, а малко преди тях се засякохме с група като нас, състояща се от две момичета, едно момче и немска овчарка, ръфаща камък. Това ми напомни за Балкан, пазача на хижа Дерменка, който ми опропасти канията на ножа и трошеше скалите в челюстите си все едно са сламки. Поздравихме господата, компанията туристи и кучето и си намерихме уютно място с изглед към северните склонове на Стара Планина, където да си починем.

Излед от хижа Мургаш

Излед от хижа Мургаш

След като хапнахме малко от вафлите, които си бяхме взели, починахме и тръгнахме нагоре…

Когато ходиш из гората, а не по коларския път, чувството е малко по-различно. Със топлото есенно слънце в гърба ти, и с тишината на безлистните дървета, очакващи(и те като мен:)) новата си бяла премяна, спокойствието започва да те обзема, да не мислиш за нищо, друго, освен за заобикалящата те красота и идилия. Някои хора харесват шумните дискотеки, други – необятната шир на морето, трети – обичат да си седят вкъщи с чаша ароматно какао в ръка, и интересна книга в другата. За мен – планината е мястото, в което намирам себе си, където се чувствам щастлив и цял, спокоен и сигурен. На никое друго място не мога да почувствам природата толкова близо, колкото когато съм сред вековните дървета, килимите от листа по земята, звездите по чистото небе и мекия вятър.

 

Така бе и тази неделя… С Иван крачехме из шумата на опадалите вече листа, обсъждахме световно важни теми като “Мястото на връх Мургаш в маршрута Ком-Емине”, “Мястото на Левски в класирането на А група”, “Нашите места във вселената” и други философски теми, в които и двамата сме видни професори. Някой някога е казал “Важни са малките неща”. И аз съм напълно съгласен с него. Тези толкова безмислени, и в същото време толкова обикновени теми добиват друг смисъл, когато си в гората и ги обсъждаш с приятел на по вафла:)

 

Стига обаче лирически отклонения – по пътя към върха подминахме табели, от които разбрахме, че върха е част от маршрута Ком – Емине. От дума на дума нагоре се появиха и намеци и организационни въпроси относно евентуалния ни поход догодина от Връх Ком до връх Мургаш. Намерихме и доказателство, че рано или късно природата си взима своето:

Nature always wins!

Nature always wins!

Няма как да не спомена, че докато ходехме нагоре към върха през гората, а и след това по билото – много силно впечатление ми направи страхотната честота на дърветата в гората и тяхното разположение, точно колкото да се промуши човек между тях със сноуборда. И си казах наум, че тук просто няма как да не се върна. Може да бъхтам цял ден зимата, за едното спускане, но ще го направя. Гората там просто те моли да се качиш на дъската и да караш надолу по склона…:)

След сравнително спокойно качване още около половин час, стигнахме до върха и метеоорологичната станция, кацнала като наблюдателница на него. От пътеката, през която минахме изглеждаше като че ли е изоставена, но просто сме виждали пристройките към станцията, които още не са довършени. За съжаление на успяхме да срешнем хора горе. Единствения стопанин на станцията по това време беше един черен като въглен по полу-див котарак.

Черен ка нощта:)

Оказа се, че е и доста лаком и крадлив, защото на няколко пъти се опита да посяга на запасите на Иван. За щастие, моито орехови бисквити не му се усладиха и мен мен остави на мира:)

 

След като постояхме малко в очакване на стопаните на хижата да се покажат, решихме да се поразходим и да разгледаме какво можем да видим от върха.

Неслучайно връх Мургаш е известно място. От там, при хубаво време, на което ние случихме, може да се види една голяма част от западна българия – На юг, погледа стига до южна Рила и северните Родопи, на запад се вижда като на длан врачанския Балкан, на изток пък пред погледа се открива величествена гледка на невероятно красивия Централен Балкан. Цяла софия, Ботевград, Правец и селата около тях също са кристални. Можете да разгледате гледките от върхът като последвате долния линк към албума ми във Facebook:

 

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.10151479167407609.1073741829.690407608&type=1&l=c47d835c2c

 

Времето беше много хубаво този, затова и не очаквах да има толкова малко хора по пътя, още повече, че чак до върха има прекрасен коларски път, който не е трудно да се следва. Но явно все още Мургаш е непознат за софианци, а и явно Витоша е по-предпочитана заради близостта си до столицата. от друга страна обаче, това беше добре дошло, защото нямаше да се бутаме из пътеките с други планинари и туристи.

След като пообиколихме около метео станцията, хапнахме и си поиграхме с котака, вятъра взе да става доста режещ и решихме да слизаме надолу, още повече, че искахме да си наберем и шипки от едно място с много шипкови храсти, което набелязахме предварително. И с цялото това нещо, да успеем да стигнем по-светло обратно до колата.

Тръгнахме надолу, като вместо да минем по коларския път, решихме да минем отново по пътеката през гората, защото там вятъра нямаше да е толкова силен, отколкото по билото. По пътя натам срещнахме няколко групи, основно по двама и трима души, които се бяха запътили към върха. Зачудихме се малко защо толкоша късно се качват, но след това установихме че са с коли, което отговори на догадките ни.

След като влязохме в гората, слънцето вече се прокрадваше през дърветата, напомняйки ни, че е време вече да слизаме надолу, защото може и да замръкнем в гората:). нямаше как да пропусна обаче да направя няколко снимки:

 

Стена от дървета

Стена от дървета

Стена от дървета 2

Стена от дървета 2

Когато стигнахме обратно при хижата, заварихме тримата, които си бяха седнали по обяд отново на масата да си пият ракийката и да мезят. Мислейки, че някой от тях е хижаря, ги заговорихме за да питаме кога ще приключи ремонта и, за да може да се приемат гости. Отговора беше “А, ние сме си само едни пияници, дето си пием тука:)”. Все пак ни дадоха някои отговори. Оказа се, че хижата не е в ремонт, а просто реставрацията и е спряла, защото явно има “интереси” на различни фигури от публичното пространство тип “мутри”. Човека, който е опитал да направи нещо добро се е натъкнал на доброжелатели, които са му подливали вода и са спирали по всякъкъв начин развитието на хижата. Съотвено надграденото дотук – два етажа нагоре и допълнителни пристройки отстрани, в момента пустее, а сред прозорците, всички с нов стъклопакет, вече заповат да се забелязват и счупени такива.

С тази новина в главите тръгнахме обратно надолу. С пътуването надолу обаче бяхме пропуснали да вземем предвид една малка подробност – вече не е Юли и не се стъмва в 21:00, а е октомври и се стъмва в 19:00. А ние в 16:00 още бяхме на върха:). Въпреки това, когато стигнахме шипковите храсти, отделихме около половин час за да си наберем малко. Докато бяхме там, ни настигна едно семейство, с което се засякохме горе на върха. След това вървяхме за кратко с тях, докато стигнахме до разклона за село Желява, откъдето разбрахме че са, и се разделихме. Малко след разклона, намерихме много хубав и качествен планински нож и запалка, оставени на един камък край пътя. Взехме ножа и запалката и тръгнахме надолу, та ако срещнем собствениците да му ги върнем. По пътя все по-често ставаше дума за това колко време ни оставаше. На идване обаче имахме възможността да минем по няколко преки пътя, и стигнахме доста по-бързо от очакваното горе. Сега обаче, в сумрака решихме да не рискуваме по непознати пътеки по това време на деня и продължавахме да слизаме по царския път (коларския такъв:)).

Въпреки, че вече виждахме София и Бухово, и все си повтаряхме, че сме близо, пътя обикаляше много и както си говорихме в 19:00 да сме долу в селото и вече да пътуваме към София, така в 19:00 все още не бяхме стигнали дори в ниското. Някъде по това време се засякохме и с една групичка от заблудени туристи, които вече в сумрака бяха тръгнали към един параклис малко по нагоре по пътя, който ние подминахме по-рано.

В края на деня, вече тотално излъгани в очакванията си за времетраенето на похода и крачещи из тъмните гори на Стара Планина, с Иван си повдигахме духа един на друг, като постоянно си повтаряхме, че все още е светло и се вижда достатъчно добре от луната, която беше зад нас. Даже започнахме да спорим, дали вечерницата, кочто доста рано беше изгряла днес, не е някакво НЛО, което стои над София. Така и не успяхме да стигнем до заключение, но лично аз накрая се чувствах смазан от умора, а на всичкото отгоре, заради форсирането нагоре коляното ми вече беше започнало да сдава багажа, но се държах, че ако бяхме спрели или ако бях казал на Иван да ми помага, не се знаеше дали щях да успея да продължа.

Накрая осезаемо куцах, и то доста, но успях без помощ да вървя в крачка с Иван и в 20:30 вече бяхме в Бухово пред колата. Отдъхнахме малко и докато пътувахме към София, само мислех дали не съм успял да скъсам връзките на коляното. Когато се прибрах накрая изобщо не можех да си движа крака под коляното, но цялото това нещо си заслужаваше. Едно приключение повече, едно по-различно изживяване от сивото ежедневие, още един изкачен връх, още няколко хубави спомена и приключение, което никога няма да забравя.

А догодина – Ком – Емине :)….

Пътепис – Стара Планина

С Иван решихме да си бием шута за няколко дни в стара Планина или Пирин. Тъй като има повече опит в планинарството от мен, оставих на него изцяло да избере маршрута, като единственото ми условие бе, да отида някъде, където все още не съм ходил.

Изобщо не знаех какво ми бе подготвил…

В деня заминаването се събрахме да обсъдим с негови приятели на по бира какво ни чака и да взема провизиите, които аз трябваше да нося в моята раница. Обсъдихме накратко наачалния час на тръгване и най важните неща, които трябваше да подготвя като багаж. За тези от вас, който не са наясно както мен, ще ги спомена, за да избегнете моите грешки:

1. Бельо – Поне един чифт за всеки ден в планината. Гледайте да запазите една тениска не обличана за деня, в който ще се качите на автобуса обратно за началната точка на пътуването, в моя случай – София.

2. Топли дрехи – един комплект (дебели чорапи два чифта, есенна блуза или полар, суитшърт, дълъг панталон, по възможност не летен :))

3. Обувки – задължително два чифта. Титулярния да са задължително планинарски обувки, или поне такива с твърди подметки. Втория е за краен случай, но да не са гуменки или тип “кец”.

4. Ветрушка – голяма грешка ако нямате. От опит го казвам :)

5. Дъждобран – моя го забравих, но 2лв, които дадох в Тетевен за нов, се оказаха една от най-добрите ми инвестиции в живота :)

6. Нож – не е задължително, ако спите в хижите, но е желателно да ви е подръка и полезен, когато не сте в хижата, а на пътеката :)

7. Шапка с козирка или периферия. Слънчеви очила с UV филтър.

8. Слънцезащитен крем – фактор 15 или нагоре  – още нещо, което горещо препоръчвам и от опит ви казвам, че ви трябва :).

9. Четка и паста за зъби

10. Тоалетна хартия – не се смейте, това си е важно :)

11. Поне един от вас трябва да има малко лекопласт, бинт, аспирин.

12. Пари Кеш – средно 20лв на ден.

Храната, която ще ви трябва, преценете спрямо това колко дни ще сте в планината, дали ще спите в хижи и дали ще хапвате там. Избирайте храна, която може да издържа без да се развали. Ето няколко предложения:

1. Консерви – Боб, Сармички, Пастети и тн. Избирайте разфасовките така, че да изяждате всичко, когато отворите консервата.

2. Хляб – също избирайте такъв, който ще издържа възможно най-дълго. Две филийки на хапване на човек стигат.

3. Бисквити – обикновените Житен Дар вършат чудесна работа

4. Бързо разграждащи се въглехидрати – шоколад, вафли. Мед също.

5. Сурови ядки вършат много хубава работа също, но те се разграждат трудно от организма и затова не прекалявайте.

6. ВОДА – задължително условие. Нормалното количество е поне 3 литра на ден през лятото, така че бутилката ви на тръгване не трябва да е по малка от 1.5 литра. И винаги я дръжте пълна по време на път. На всяка хижа има вода, така че си поставяйте за цел да не забравяте да пълните бутилката.

7. Ракия – в пластмасова бутилка. Също според това колко пиете, но не взимайте количество като за запой :)

И така:

Ден 1 – София –> Тетевен –> Рибарица –> х. Ехо

Сутринта, по моя вина, за малко да изпуснем автобуса за Tетевен. В крайна сметка всичко завърши благополучно и след около 2.5 часа кацнахме на автогарата в планинския град. По пътя само мога да кажа, че пейзажите след като се излезе от магистрала Хемус са уникални :). Също, за първ път виждам толкова много мухи да се размазват в стъклото на автобус – шофьора буквално 15 минути използваше чистачките на максимална степен заедно с течността, аз отначало си помислих, че вали някъкъв червен дъжд отново.

В Тетевен имахме два избора, да чакаме автобуса за Рибарица – който бе след 2 часа, или да си хванем такси да ни закара до там. Избрахме първия и докато чакаме решихме да разгледаме града, бях разучил предварително, че има исторически музей, част от 100 НТО и с Иван се възползвахме от възможността да го посетим. Посрещна ни стройно и симпатично момиче, което ни определи като студенти (пораждайки ехидни усмивки и у двамата) и като любители на екстремните усещания (може би заради раниците, които бяхме помъкнали). За 2 лева на човек получихме кратка беседа и след това на спокойствие разгледахме целия музей. Тук научих, че тетевен е дал на България 48 опълченци, което е само една малка част от всички герой, които града е дал във войните за освобождение и съединение. Определението “луди глави”, което бе дадено за тетевенци от момичето на входа, се оказа доста вярно – само ще спомена, че от тетевен е прочутия Петко Страшния(или още Страшника). Също там не е имало възстание, защото след като начело с наш Петко тетевенци са обрали 250000 сребърника от Арабашкия конак(днешен Ботевград), и то без да дадат и една жертва, града почти е сринат със земята и всички мъже се е наложило да бягат, поради което не са могли да участват в Априлското Възстание.

Тетевен има уникална природа, хубави и гостоприемни хора и не много люта, но блага тетевенска сливова :). Моето мнение е, че си заслужава да се посети, па макар и колкото да хапнете нещо и да посетите музея.

След като минахме през музея и пихме по кафе, решихме, че не си заслужава да чакаме автобуса и си хванахме едно такси да ни закара до Рибарица. Излезе ни около 17-18 лева. Изобщо не спирахме в самото селце, но си личи, че е превърнато в курортен комплекс, навсякъде къщи за госто, хотели и тн. Таксито ни остави доста след селото, на разклона, откъдето почваше черния път за хижа Ехо. И оттук натам – пеша :). Пътя условно мога да разделя на две части – на пътя и по пътеката. На коларския път ходенето не е тежко, а приятна разходка, която ни даде възможност да се полюбуваме на природата и величествената Стара Планина. Минава се за около два часа нормално ходене. Това е и около 2/3 от маршрута. Останалата част – е само ще кажа, че останалата 1/3 от пътя го взехме за 2.5 часа :). Плътно изкачване по планинската пътека, никаква вода по пътя, а само гората, вие и мислите ви. Основния мотив след първите 15 минути от качването беше – хайде сега Иво – сложи левия крак пред десния. Браво мойто момче, а сега десния пред левия. Чудесно! Ха сега повтори движението :) И пак, и пак, и пак, и пак :) С Иван направихме няколко едноминутки и една по дълга почивка от около 5-10 минути.

И тук започнаха чудесата :) – по пътя се натъкнах на мишле – сигурно беше голямо колкото кутрето ми, но бе захапало един жълъд и настървено се опитваше да го отвори. Мислех си, че ако направя опит да го снимам, ще избяга веднага, но мъника ми даде да се приближа на около метър от него и да направя няколко снимки. Даже ми позираше, като изобщо не мръдна :).

След като излязохме от гората, тъкмо когато вече завивахме към хижата, се натъкнахме на две сърни. Зърнахме си само за около 5 секунди, но и това ми беше достатъчно, защото дотогава не бях виждал тези красиви животни извън зоопарка. За 5 секунди усетих, че съм част от нещо много по-голямо от мен, от вас, от всички нас, нещо заради което си заслужава да се бори човек и да го пази.

Но това не беше всичко, стигайки в хижата след 5 часа качване, първото нещо, което видях, бяха щипките на простора, единия кол на който бе именно табелката “хижа Ехо”. “В цивилизацията съм вече” помислих си, но жестоко се лъжех.

Това което се разкри пред мен когато се показах на билото точно над хижата, не може да се опише с думи. Построена на 1675 м.н.в. на самия склон и в подножието на върховете Юмрука и Кавладан, хижата гледа и открива умопомрачаваща гледка. Няма нищо друго, освен връх, след връх, било след било и нищо друго освен природа. А като добавим и купестите облаци, през които като по филмите пробиват снопове слънчеви лъчи, дъхът на човек секва(знам, че моят поне секна), губи се ума и просто и единствено може да се седне на пейката пред хижата и да се опита човек да отпечата тази картина възможно най-добре в ума си, усещайки лекия следобеден ветрец в лицето си и не мислещ за нищо друго. С една дума – БЛАЖЕНСТВО!!!

След като пийнахме по биричка (или две :)) пред хижата и си починахме малко, хижарите ни настаниха и понеже все още имаше много време до залез слънце решихме да видим наоколо какво може да ни хване окото.  Връх Юмрука беше наблизо и след кратко съвещание с хижарите относно безопастността му и времето необходимо за да се качим до горе реших да се пробвам да го кача.  Оказа се, че по пътя натам има построен и параклис, така че можех и него да разгледам.

Иван тръгна с мен като решихме да вземем и малко провизии за да може да си направим вечерята някъде около параклиса.

Тръгвайки натам обаче, осъзнахме, че времето е много ветровито и е по добре да си допием биричките и да вечеряме на завет в хижата. Затова след като стигнахме параклиса и го разгледахме отвън Иван се върна към хижата, а аз продължих нагоре към върха.

Ако някой ми е гледал снимките, можете да видите, че отстрани върхът изглежда доста стръмен за изкачване, но по цялата пътека нагоре има стоманени колове с въжета завързани за тях и помагайки си по този начин го качих за има няма половин час.  И тъй като наоколо нямаше по високо място, ми се откри гледка на 360°, от едната страна – връх Вежен, вече покрит с доста облаци, връх Кавладан и хижа Ехо, и от друга – хижа Козя Стена, връх Козя Стена и долината между Стара Планина и Средна Гора.  За щастие, въпреки, че горе беше доста голо и без никаква висока растителност, времето бе сравнително тихо и успях да се разходя и да направя доста снимки.

Починах си малко на лекия ветрец и докато слизах, облаците съвсем изчезнаха, небето се проясни и малко по малко започнаха да се показват звездите :). А на 1675 м.н.в. се виждат доста, повярвайте ми!

Като стигнах хижата, Иван се беше заговорил с единствените други пътници освен нас – двойка горе долу на нашата възраст които бяха дошли от хижа Вежен по-рано същия ден. От тях разбрахме, че достъпа до връх Кавладан е много лесен, на около 10-15 минути е до там и гледката си заслужава. Веднага с Иван решихме, че си заслужава благата тетевенска сливовица, която по-рано си купихме, да я пробваме там. Тръгнахме и след десетина минути стигнахме на билото на върха. Понеже вятъра отново се усили потърсихме някакво място, което да ни даде малко завет. Слънцето вече залязваше и не искахме да пропуснем гледката заради малко вятър. За щастие върха предлагаше точното място за целта и на около метър надолу по склона намерихме малка тераска, точно за около двама души, която пазеше от вятъра и ни даваше перфектен изглед към идващия залез.

Отворихме бутилката, гаврътнахме по глътка две, и макар и само 38 градуса, ракийцата си я биваше. Така, там на склона, изкарахме около час в гледане на залеза, почивка от цялото качване през деня и на приказка за редовните мъжки теми :) (политика, футбол, жени). А залеза си  го биваше – няма как в ниското в града да видиш ширещата се планина, върховете на която бяха като призраци, обляни от меката червенина на залязващото слънце, а небето да е във всички нюанси на жълтото и червеното.  Няма как човек да не се наслади напълно и колкото се може по дълго на подобна гледка. Накрая не ни се тръгваше, но на малкото останала светлина слизането от върха се очертаваше като предизвикателство, още повече, че нямахме челници, и затова решихме да тръгваме обратно към хижата.

Докато се върнем, вече беше тъмно, но нямаше облаци и луната и звездите ни помогнаха да стигнем живи и здрави. Извадихме провизиите и към 22:30 спретнахме нещо като хижа парти :) – консерви боб с наденица, ракия, планинска вода и по една локумена вафла, като понеже хапвахме навън за светлина имахме само луната и един челник, който двойката дошла по-рано извади. Отново на по чашка се заговорихме, кой от къде е, от къде идва и накъде отива. От дума на дума се оказа, че момчето преди време е работило на хижата и познава региона около нея, та успяхме да го поразпитаме за условията, пътеките и времето за прехода, който ни чакаве на следващия ден.

Така откарахме до към 00:30 – 01:00 и си легнахме, че на другия ден ни чакаше доста ходене, а и както се оказа след това, и други приключения.

Ден 2 – х. Ехо –> х. Козя Стена –> мес. Беклемето –> з. Орлово Гнездо –> х. Дерменка

Това беше най дългия ни преход – 9.5 часа по баирите!

Станахме сутринта, по точно Иван стана в 07:30 и ме събуди в 09:30 след като видя, че няма да стана сам :). След като закусихме набързо, се сбогувахме с хижарите и тръгнахме към хижа Козя Стена. Кафе не пих, а Иван реши да удари едно от 3в1 за лятото, от тези дето се правят със студена вода, някакво според мен бледо подобие на това, което аз разбирам под “кафе”.

Така или иначе, пътят до следващата хижа се оказа доста лек, защото нямаше голяма денивелация и за около два часа успяхме да стигнем. Изключение направихме само с една част от пътя, за която имаше табела “Опасен път, не рискувай”. С две думи, на едно място пътеката се разделяше на две. За първия маршрут знаехме, че има смъртен случай, заради който са направили и втория, който минава горе долу водоравно и почти без изкачване и слизане. Както може би се досещате, единодушно бе взето решение да минем през опасния маршрут:). Съответно се оказа, че не е чак толкова страшно, ако си гледаш в краката и внимаваш какво правиш, както и трябва да е винаги в планината. Без перипетии стигнахме до хижа Козя Стена, като пътеката между двете хижи е направена така, че да не минава само по единия склон на планината, ами и от другата страна, което съответно открива доста различни и красиви гледки на Стара Планина.

В хижата решихме да пиинем по едно истинско кафе и срещу левче хижарят-готвач ни приготви по едно, смея да кажа доста хубаво кафенце, точно както го пия аз – половин чаена чаша, не много силно и ароматно. Като включим и планинския въздух в това уравнение, и става неочаквано добра комбинация.

Докато пиехме кафенцето, забелязах, че на мястото, където хижарите си цепят дръвцата има доста големи остатъци и трески и понеже сред провизииките ни имаше доста наденица напълних в една чанта, с надеждата по-късно да успеем да си изпечем.

От дума на дума с хижаря, разбрахме, че някъде по пътя ни имало вече цъфнали еделвайси. Тогава разбрах, че съм живял в заблуда:). През целия си живот си мислех, че еделвайс има само в Пирин и никъде другаде, затова си представете как се почувствах, когато разбрах, че на има няма километър и половина от мен има еделвайс, и че също може би ще успея да видя на живо, а не в хербарии това уникално цвете.

Докато си говорихме с хижаря и малко преди ние да тръгнем, около 13:00 в хижата пристигна едно момиче, поздрави ни и си седна отстрани на терасата на хижата без да се натрапва. Освен, че беше симпатична, изгоряла от слънцето и вятъра и имаше батерия на телефона, а пък моя беше вече умрял за ток, тогава момичето не ми направи никакво друго впечатление. По-късно обаче за нея разбрахме неща, които направо ми я издигнаха в очите.

На тази хижа разбрахме от първа ръка и колко е трудно да поддържаш хижа високо в планината. Другия хижар бе отишъл за провизии и от момчето, което бе останало в хижата разбрахме, че всичко се носи на гръб от тях от пътеката за село Христо Даново до горе, което е около километър и половина с денивелация около 700-800 метра. Когато ни спомена, че на хижа Ехо имали коне за тази работа, усетих нотката на завист в гласа му. И това беше напълно разбираемо, имайки предвид, че на всеки 10-на дни трябваше да се слиза до селото за провизии, които след това да се качват на гръб до хижата. И тук не говорим за провизии за двама души, тръгнали на път за няколко дни в планината, а всичко необходимо за цялата хижа за 10 дена, включително бензин, брашно и тн продукти, с които да се готви за гостите на хижата. Тъкмо докато ни обясняваше тези неща, му се обади другия хижар и му каза, че на пътя, през който джиповете минават за да може да ги откарат по близо и да не бият път е паднала скала колкото самия джип голяма и ще се налага да се носи всичко още по-далече. В този момент лицето на момчето посърна, но ни каза, че си заслужава, защото преди тях хижата е била давана на концесия и благодарение на хората, които са я стопанисвали е придобила много лоша слава и от туристическото дружество в Русе(което между другото се оказа, че стопанисва и хижа Ехо и още доста хижи в Стара Планина) са ги назначили с 5 годишен договор за да се опитат да оправят батака на предното управление:).

Докато се приготвяхме да тръгваме отново, в хижата простигна и двойката от хижа Ехо.

И така, след около половин час на хижа Козя Стена си казахме чао и тръгнахме за хижа Дерменка, крайната точка на похода ни за деня. За целта, маршрута ни минаваше през връх Козя Стена и месността Беклемето. Преди да тръгнем, хижаря ни даде що годе точни указания, къде да търсим еделвайси и обнадеждени започнахме голямото търсене. По неговите думи, цветето се намираше в скалиста месност преди червената локва. Между две скали. Така че като стигнахме там започнахме да бродим из местността да се оглеждаме и да търсим. По пътя се разминахме с двама чехи, с които разменихме по няколко думи на някъкъв странен език, смесица от Български, Английски и Чешки думи:). Опитахме се да им кажем, че търсим еделвайс и ги питахме дали са видяли някъде, но те не знаеха името на цветето на български, а пък ние не го знаехме на латински(Leontopodium alpinum) и затова не успяхме да измъкнем от тях някаква информация, която да ни свърши работа. от гледна точка на цветето, останахме малко разочаровани, но пък за сметка на това по пътя се натъкнахме на огромно находище на черни боровинки и горски ягоди(макаар и по-малко) и отделихме малко време да се убедим във вкусовите им качества. Ами, мога да гарантирам, че са отлични:). След като не намерихме еделвайс продължихме към връх Козя Стена. Точно след червената локва пътеката през върха се разделяше на две, единия път минаваше под върха, а другия точно по билото му. Съответно ние решихме да минем по билото. И тук вече идва момента да си кажа, че леко ме достраша като стигнахме горе, защото реално нямаше пътека, а се движихме по скалите на върха, които бяха образуваха доста остър ъгъл. Единственото нещо, което ни помагаше бяха коловете и стоманеното въже. Бавно и внимателно, постоянно придържайки се за тях минахме отгоре, като през цялото време сърцето ми щеше да изкочи от напрежение. Чувството обаче, когато вече стигнахме края и започнахме да излизаме на широкото от другата страна на върха беше много добро. Когато си бъхтал половин час из чукарите и адреналина те е движел, да минеш през такова препятствие успешно и без да се нараниш направо те изпълва с добро настроение.

След върха до Беклемето имахме що годе равен терен с малко денивелация, през по-голямата си част основно спускане и качване на малки била. Единственото по-интересно нещо, което ни се случи бе краткото спречкване с две овчарски кучета, които пазеха заспалия си стопанин, когото видяхме едва когато стигнахме до него:), че беше легнал в едни храсти. Отървахме се, но се научихме да заобикаляме когато видим две кучета в планината, които ни гледат лошо, а не да минаваме между тях :).

От там, до Беклемето, а и след това до хижа Дерменка малко по-малко мотивацията ни да продължаваме спадаше все повече и повече. Идентичен терен, без никаква растителност(то какво ли и да расте там, на този постоянен брулещ вятър) в продължение на километри. Това, в комбинация със 7-те часа път дотук вече започваха да си казват думата и малко по малко ставахме все по-мълчаливи и уморени.

Вече бях изгубил надежда, че още нещо хубаво ще се случи днес, когато нещо ме накара да се обърна назад. На около 500 метра от нас се появиха три прекрасни коня. Времето беше много лошо и бяхме много далече, за да направя снимки, които да стават за нещо, но това конче, което дръпнах от Интернет , може да ми послужи за база. представете си го с супер дълга грива и опашка, които се веят на вятъра. Еми това вядахме ние с Иван. Великолепни животни!!!

Horse

Кончетата, заедно с факта, че наближавахме заслон Орлово Гнездо ме обнадеждиха и ми дадоха сили за още ходене.

Още когато разбрах, че ще минем покрай заслон Орлово Гнездо, вече имах някаква гледка в главата и очакания за това място. В поредицата на Робърт Джордан “Песен за Огън и Лед”(првата книга е “Игра на Тронове”, за да ме разберете по-добре за какво говоря) има описан много добре замък крепост с това име. Извисяващ се на най-високото място в планината, отвсякъде ограден от огромни канари, непристъпен замък, от където се контролираше достъпа до долината под него и се виждаше надалеч. От това, а и от името на заслона си бях изградил някаква картинка в главата и очаквах с нетърпение да стигнем до там. Още повече, от името съдех, че най малкото ще е на високо и някъде, където трудно се стига. Чехите, които срещнахме след Козя стена също наляха масло в огъня, като ни казаха, че гледките от там са невероятни. А след гледките от ехо, една от които съм сложил тук,

Echo Hut view

на тази тема разбиранията ми за “невероятно” бяха вече различни:). Също, под “заслон” в главата ми излизаше малка постройка, която да приютява окъснели пътници.

Ами…:), на база очакванията ми, пристигайки в заслона бях ударен в земята от разочарование. В сравнение с очакванията ми, реалността бе все едно да сравнявам 7-те Рилски Езера със Столипиново.

Заслона беше двуетажна постройка с огромен двор, собствен навес и кътове за барбекю. И се намираше в нищото, буквално. Нито беше на напристъпно място, нито беше с невероятните гледки, които очаквах.

Eagle's Nest View

Единственото нещо, което беше в полза на това да спра там, беше, че бях толкова уморен, че нямаше как да продължа още след този вятър. Просто силите ми вече ме напускаха и имах нужда да седна някъде че иначе щях да се срина по пътя и нямаше да мога да стана:). Докато си почивахме, с Иван решихме, че тук можем да оставим стъклената бутилка, че си личеше, че до заслона има редовен транспорт, и нямаше да има проблем да ни изхвърлят малко боклук. Хапнахме малко сурови ядки и продължихме към хижа Дерменка. Пътя до там според хижаря на заслона беше един час. Затова когато след около час стигнахме до една сграда, която видяхме от заслона и на около преценихме, че е на около час път от там, бяхме меко казано смазани като разбрахме, че това е просто някаква изоставена постройка, която явно овчарите и краварите в региона използват от време на време.

Ама така е, като решихме да минем напряко без да следим тебелките:). После се оказа, че те правилно си указват пътя и сме се прецакали с 20 минути ходене.

Последния един час от пътуването ни мина само в мрънкане един на друг и влачене на краката ни през коларския каменист път. Като изкачихме едно било и на върха му като по поръчка спря да духа. Съответно и ние спряхме да си починем, защото хижа Дерменка не се виждаше никъде и не знаехме още колко трябва да вървим. Като тръгнахме отново обаче се оказа, че е била точно зад завоя:).

Щом стигнахме, оставихме багажите и половин час ей така си седяхме и си почивахме.

След това се настанихме в стаята, и пихме по бира, играейки си с Балкан, немската овчарка на хижарите. През това време една група, която бяхме видяли на Беклемето също се пристигна в хижата. В групата им имаше бебе, дето още не можеше да ходи. По-късно разбрахме, че сред тях има и Японец(това го разбрахме като го видяхме:)), холандец, които е женен за българка и американец. Познайте кой се надупи на Балкан и му каза, “Kiss my A**”. Идиот…!!!

Както и да е, столовата на хижата, а и цялата хижа като цяло предлагаше доста удобства, личеше си, че е ремонтирана наскоро. След като питахме хижарите Ботьо и Веска, получихме разрешение да си изпечем наденицата отвън на местата, където имаше обособени огнища. Това обаче се оказа по-тръдно отколкото си мислехме. Дадохме и свидна жертва:).

Балкан явно ни хареса и не спря да ни обикаля и да се опитва да ни подканя да си играем с него цяла вечер. преди да почнем да печем нямаше проблеми, защото и на нас играта с него ни дойде дюшеш след уморителния ден и се почуствахме починали след това и ни се оправи настроението. Като почнахме да печен наденицата обаче, освен че треските от Козя стена се оказаха по-мокри, трябваше постоянно да се борим и с кучето

Day 3 - where we stayed

Day 3 – where we stayed

и с нестихващия му глад за игра, камъни и всичко, до каквото може да се докопа. Свидната жертва се оказа канията на ножа ми:). Докато Иван бе в хижата да подготви наденица и да донесе нещо, в което да слагаме изпечената, а аз се занимавах с огъня, Балкан ми беше взел ножа, както си беше в канията. Беше разръфал кожата така, че закопчалката беше паднала, бе извадил ножа и беше почнал да го ръфа и него. направо като се обърнах и го видях какво прави и ми призля, жвакаше стоманото острие все едно яде наденица. и тук се пита в задачата, как да си вземеш ножа от устата на немска овчарка дето 3 на една година, очевидно в разцвета си и очевидна много добре гледана. Ами със спукана топка за волейбол. Изритах топката, Балкан се втурна да я гони и аз бързо си взех ножа и канията и ги сложих в джоба си.

След това, докато наденицата се печеше, за да го държи настрана от скарата, Иван му хвърляше камъни надалече, за да ги гони.

Вечерта подвадихме ракийката, боба и наденицата и хапнахме подобашащо:). След това до 2 часа си говорихме с хижарите, като обсъждахме политика, спорт, иманяра Марко, който казал на жена си преди 10 години че е по круизи и работи, а пък той е на няма и километър от дома и търси имане:), обсъдихме, или по-точно слушахме разказите и историята на каракачаните и техните кучета.

Между другите неща, разбрахме, че момичето, с което се разминахме в х Козя Стена е от Бургас, и същия ден сутринта е тръгнала от там на път за ехо. Като се има предвид, че на нас ни отнем 9.5 часа да стигнем от едната хижа до другата, а тя в 13:00 беше евче на 2 час от Ехо, направо ни се издигна в очите. Само си представихме какво трябва да правим ако трябва да вървим с нея и да поддържаме нейното темпо. А предния ден ни казаха, че е изкарала отново подобно разстояние, като е дошла от заслона под вр. Ботев. С две думи – немам думи!

Така втория ден от похода завърши супер и вече гледахме с усмивка напред към третия.

Ден 3: х. Дерменка –> х.Добрила вр. –> Амбарица(Васил Левски)

Все още доволни от предния ден, се разбрахме да станем рано и да тръгнем към последната хижа от похода навреме, за да можем след това да се качим и на върховете Васил Левски и Купена и да се върнем към Добрила или да продължим към хижа Васил Левски, според инструкциите на чичо Мирчо.

Затова, въпреки, че си легнахме доста след полунощ, в 07:30 и двамата вече бяхме станали…. и си легнахме отново:)

Причината бе, че навън времето беше отвратително – гъста мъгла, дъжд и силен вятър. Ако бяхме тръгнало тогава, простудата и болничните не ни мърдаха след това цяла седмица. Доспахме си още по два часа и към 09:30 – 10:00 станахме.

Пихме по кафе, поговорихме си с хижарите и след като ни упътиха за посоката тръгнахме към Добрила към 11:30 – 12:00. Този ден беше сигурно, че няма да се ходи по върховете и затова и толкова късно тръгнахме. прехода от хижа Дерменка до хижа Добрила бе оценен от хижаря като сравнително лек и взимащ се за около 3.5 часа. С тази мисъл тръгнахме и ние. Проблема беше, че не си бяхме направили сметката с денивелацията:)

Хижа Добрила се намира на 1800 м.н.в., докато Дерменка е на около 1500м.н.в. Тоест 300 метра само качване. В общи линии цялото трасе бе такова, и въпреки, че имаше широк коларски път, по който ходехме, постоянното качване, в комбинация с времето и умората от предния ден ни изтощиха напълно. Вместо за 3.5, ние го взехме за 4 часа.

Наложи се по едно време да си сложим и дъждобраните, че на едно било освен мъглата и вятъра започна и една доста стабилна буря. Вятърът толкова се усили, че трябваше да се подпираме на щеките и пръчките си, само за да останем на пътя и да не ни отнесе. От мъглата коловете несе виждаха и в дадени моменти просто ходехме по пътя опирайки се на интуиция за правилната посока. Направо по едно време имах чувството, че се намираме в някой филм на ужасите и всеки момент от мъглата ще започнат да излизат някакви чудовища:).

Докато вървяхме се натъкнахме на доста паднали на пътя дървета, както и на … Балкан:). Кучето на хижарите ни бе проследило и сигурно около 40 минути се е движело зад нас. Те ни бяха казали че може да се случи това, и да ко стане, да го изгоним и да го отпратим, защото иначе не се знае къде ще отиде. Било им се случвало да ходят до заслона под Връх Ботев да го взимат. Като го видяхме, го овикахме едно хубаво(пак добре че не се наложи да го бием, както ни казаха хижарите), и го отпратихме набързо.

В крайна сметка без други премеждия успяхме да стигнем до хижа Добрила. И тук вече трябва да кажа, че от както минахме Беклемето, се натъквахме на все повече и повече боклуци, нещо, което за мен е изключително лошо впечатление. По целия път постоянно имаше захвърлени пластмасови и стъклени бутилки, фасове, найлонови торбички. Нещо недопустимо за национален парк.

В хижа Добрила пристигнахме към 16:00. И бях доста неприятно изненадан от гледката, която ме очакваше. Самата

хижа беше добре поддържана малка сграда, но до нея от едната страна бе издигнат хотелски комплекс, който констрастираше с всичко наоколо. Впоследствие разбрахме, че явно целта на това хотелче е просто да събира парите на хората, без изобщо да предлага нещо повече от хижата. Когато човек чуе хотел разбира поне собствен санитарен възел, но тук действителността бе съвсем друга. За цялата хижа и за целия хотелски комплекс се предлагаше само една единствена баня, тази на хижата, както и тоалетните на хижата. Поне така ни бяха представени на нас стаите. Впоследствие, по стар български обичаи разбрахме, че има две стаи, част от хотелския комплекс със собствен санитарен възел, но те са само или за персонала на хотела, или за техни роднини. Та това беше от едната страна на хижата. от другата, изглежда собствениците имаха още грандиозни планове, защото вече бе издигната още по голяма сграда, очевидно замислена също като хотелска част. Пред хижата пък се мъдреше недовършена бетонна стена. Всичко това взето заедно ми направи супер лошо впечатление. Явно и на Иван също, защото единодушно решихме, да се пробваме да стигнем до Сопот и да тръгваме директно към София още същата вечер. Тъй като обаче не успяхме да открием подходящ траснпорт решихме все пак да преспим на хижата и да отидем до връх Васил Левски, от колкото да сме в Сопот и да няма какво да правим.

Запазихме стая в хотелската част, оставихме си багажа и тръгнахме нагоре. Докато се движехме в гората, нямахме проблеми, въпреки качването, но когато излязохме на открито на билото самата височина и постоянното качване бяха доста изтощаващи. Влязохме буквално в облаците, които преминаваха от северна в южна България. А това, в едно с вятъра, който ги носеше и с дъжда, които самите облааци носеха, не беше много приятно. Оказахме се отново в картинкта отпреди няколко часа, като се движехме единствено по интуиция защото не виждахме накъде отиваме. И въпреки това, да ходиш  облаците си е приятно чувство:).

Върхът се оказа близо, защото след около час и половина вече бяхме горе. Единственото нещо обаче, по което разбрахме, че реално сме на върха беше една мраморна плоча в чест на Апостола и един железен заслон. Да си в него си е направо безценно обаче:) Навън вее като за световно, а ти си се сврял вътре на зав

ет, пиеш си биричка и се наслаждаваш на гледката – много яко:). Препоръчвам го на всеки!

На слизани от върха се спряхме на едно място, за да наберем малко мащерка и продължихме към хижата.

Като пристигнахме, кръчмата вече беше започнала, защото докато ни е нямало явно бяха надошли доста хора, и сега вече бяха заформили масите. Изобщо, нещата в хижата на бяха на добре и ако някой чете това, бих му препоръчал да не нощува изобщо в хижа Добрила, а да си направи маршрута така, че да стигне до хижата, която е съседна, в зависимост от посоката си. Няма смисъл просто да оставате там, нито обстановката е като за планина, отнасяха се с нас все едно сме чували с пари, обстановката и целия бетон и строежите ме караха да се чувствам като в София, просто не си заслужава по мое лично мнение.

Така, уморени и с малко горчив привкус от деня си легнахме да си починем, защото на другия ден трябваше да ставаме в 06:30 за да стигнем навреме за автобуса за София от Сопот.

Ден 4: Хижа Добрила –> Сопот –> Карлово –> София

Вече направили всички планове и опаковали целия багаж, сутринта в 06:30 телефона звънна. Аз по принцип ставам около 15-на минути след като е звъннал, един вид си се събуждам така. Иван обаче явно доста по рано от тези 15 минути искаше да става, защото точно след 5 минути почна да прави всевъзможни шумове, за да ме накара да стана. В началото утърпях около 5 минути, но накрая не издържах и станах.

Прибрахме набързо в чантите каквото беше останало и към 07:00 тръгнахме надолу към Сопот. Разбрахме се някъде по пътя, по възможност на хижа Незабравка да спрем да закусим с остатъците от храната, които ни бяха останали.

Понеже обаче доста бързо стигнахме дотам, въобще и не спряхме, а направо подминахме и горната станция на лифта, и хижата и продължихме надолу по пътя. Мислехме си, че ще успеем да слезем доста бързо, защото като се има предвид колко се бяхме качвали предния ден, това ни се струваше като детска игра. Като време, слязохме сравнително нормално, но като умора, само слизане не си е работа, както и само качване:). В общи линии колената ни доста се поумориха, но за това имаше и други причини, за които ще спомена по-надолу.

Малко след като подминахме хижа Незабравка по пътя се натъкнахме на пътека, която изглеждаше в същата посока и цепеше пътя напряко. Решихме да караме по нея, и там ни беше грешката:). В началото пътеката се виеше действително по пътя, но впоследствие осъзнахме, че не се движим по туристическа пътека, а по трасе за планинско колоездене. Съответно наклоните, спусканията и виражите станаха част от живота ни за следващите два часа:). Имаше моменти, в който псувахме като ненормални и кълняхме хората, хората които са направили трасето. Но вместо да караме по царския и широк път, сами си се

прецакахме като тръгнахме по пътеката.

Както и да е, след доста премеждия и слизане по гъз на някои завои и спускания по трасето, след около 3.5 часа успяхме да стигнем до края на слизането, в началната станция на лифта. Оттам, тръгнахме да търсим автогарата, за да можем да си хванем автобуса за София и да се свършва. Но не ни било писано:)…

Подминавайки едно училище, в което явно бяха обявили ремонтен полуден, защото учители, чистачки и ученици заедно боядисваха, изнасяха боклуци и почистваха училищния двор, попитахме един запотен чичко къде се намира автогарата в Сопот. Човека чистосърдечно ни каза, че си няма никаква представа. Спомена, че о другата страна на училището имало много широк площад, и сигурно там била автогарата. А дано, си казахме ние, ама надали, както се пее в песента:)

Минахме от другата страна ма училището и широкото пространство се оказа един от паркингите на Вазовските Машиностроителни Заводи. Както се казва, твърде добре звучеше това, за да е истина:) продъжихме по главната улица на Сопот и следвахме тълпата, за да стигнем накрая в центъра на града. Съответно там имаше и много повече хора, затова попитахме едно лелче да ни упъти към автогарата, а тя чисто и просто ни каза, “Ми чи то в Сопот няма автогара…” и ни удари в земята.

“Те автобусити спират на центъра” обаче каза лелката и ни посочи едно място, на което можехме да чакаме. След като научихме от къде да си хванем автобуса, иван отиде да хапва, а аз се запътих към музея на Иван Вазов. Влязох вътре, седнах си на една пейчица под асмата и 10 минути ей така си седях и не правех нищо друго, освен да наблюдавам хората и да се наслаждавам на спокойствието на обстановката. След като си починах, минах през етнографската изложба, където се натъкнах на група с гид и за 15-на минути поседях с тях да послушам какво говори гида. Колко е хубаво да се запознаеш от първа ръка с историята на великите Българи – а фамилия Вазови, както знаете не е само Иван Вазов, основоположника на Българската литература, ами и фамилия на двама от най-известните, ако не и най-известните български пъководци в новата българска история – генерал-лейтанантите Георги и Владимир Вазови. Единия е превзел считаната за непревземаема по цял свят крепост Одрин, а другия с Дойранската епопея, където е успял да спре и отблъсне настъплението на многократно превъзхождащ го по численост враг, а след това, да го обърне в панически бяг. Де и сега да имаше та

кива хора….

Като приключи сбирката, си взех печата

на книжката ми за 100НТО и отидох да намеря Иван. А нашия, след спускането си беше легнал на пейките по един явор и си почиваше блажено. След като дойде с мен да ми покаже откъде си е взел хапване, и аз се възползвах от магазинчето, а след това и от сладолед от машина, точно срещу него от другата страна на улицата.

Накрая, вече починали си започнахме да броим минутите, около 30 по груби сметки, които оставаха до идването на автобуса.

30 минути минаха и заминаха, а нито автобус се виждаше, нито нищо….

Тук е момент да кажа – НЕ използвайте сайта http://www.b

grazpisanie.com!!!!! Благдоарение на тях станах в 06:30 с надеждата, че следобяд ще съм си в София, а накрая се прибрах в 23:00. В сайта предния ден пишеше, че в 12:30 има автобус, ама такъв не дойде!!!! Съответно след като чакахме до около 12:45 решихме да изчезваме към гарата и да си хванем влак, защото поне на сайта на БДЖ можеше да се вярва.

След 10-на минути вече бяхме там, но след кратък разговор с служителите се оказа, че сме изпуснали един влак сутринта, но за него не се и надявахме, защото в нямаше как да слезем от планината толкова рано. В 12:10 е имало друг, пътнически, който също сме изпуснали, но пък от Карлово в 13:30 тръгвал бърз влак. “Супер” си казахме, точно навреме сме. Да, ама не:) Служителите ни казаха, че понеже влака е бърз не спира на гарата в Сопот и ако искаме да го хванем трябва да отидем до Карлово.

“Като ви гледам, имате половин час да мине

те 4 километра до гарата там, но не знам дали може да го минете и да успеете да хванете”.

4км – 30 минути? Възможно е, казахме си и тръгнахме, но още след първия километър видяхме, че няма как да стане. За 15 минути бяхме минали 1.4 км. Не се отказахме обаче, и знаейки, че влаковете може и да закъснеят, продължихме да бързаме.

Бързахме, бързахме, и вече се виждахме във влака, защото не ни беше подминал(ние ходехме успоредно на линията), когато на около 500 метра от гарата го видяхме да тръгва. 500 метра!!! И не бяха 4, а 6.1 километра:)

Ама хайде, за два километра проблем ли ще правим.

Като нямаше какво да правим, поразходихме се из Карлово, хапнахме в една кръчма и пиинахме по две бири докато стане време.

В крайна сметка, хванахме влака в 17:45 и в 21:

15 бяхме вече в София. През това време отпразнувах и раждането на Калоян Данаилов Терзийски:), защото Баща му ми се обади точно преди да ми падне батерията и ми каза прекрасната новина.

Вече в добро настроение, пристигнахме в София, и кой от къде е:)

Та така, за 4 дни успях:

1. Да мина пеша разстоянието от Рибарица до

Карлово през Стара Планина

2. Да изгоря от слънцето само от дясната страна

3. Да видя изключителни гледки

4. Да прекарам 4 дни с приятел

5. Да ям черни боровинки на корем

6. Почти да намеря еделвайс

7. Да изкача върховете Кавладан, Юмрука, Козя Стена и Васил Левски

8. Да се срещна и да поговоря с хижарите и да разбера за живота в планината поне малко.

9. Да посетя два НТО.

10. Да видя звездите, така както не съм ги виждал никога през живота си.

Препоръчвам на всеки същия маршрут, няма да съжалявате.

И не забравяйте – ПАЗЕТЕ ПРИРОДАТА!!!